| Автор RValtcheva | |
| 25 Aug 2006 | |
| Увод. При управлението на Симеон се проявяват с пълна сила резултатите от приемането на християнството и славянската писменост в държавата и църквата. България за кратко време става модерна средновековна държава с добре развита християнска култура. Най – голямото постижение в областта на културата по това време било развитието и обогатяването на славянската книжнина. Литературата на “Златния век” допринася за окончателното налагане на славянския език и за окончателното утвърждаване на българската народност. Достигналите до нас творби свидетелстват за високата култура и образованост на тогавашните книжовници, чийто интереси далеч надхвърлят рамката на богословската литература. България се превръща в разпространител на просвета и книжнина сред другите славянски държави. Тази книжнина е възприета преди всичко от сърби, руси и румънци (до 19в.) и може спокойно да се твърди, че “Златния век” далеч надхвърля стените на едно ограничено само в рамките на българската държава явление и придобива много по – широко европейско значение. Силното влияние на българската култура сред околните славяни се крие в това, че тя е византийска в основите си и че е на славянски език. Със своите политически идеи, военни подвизи и книжовна дейност цар Симеон Велики се изявил като мащабна личност – с делата си той станал пример за подражание на редица български и чужди владетели. Нарасналото самочувствие на високообразования български владетел води до поставяне на неизпълними външнополитически цели, но издига ролята на България в Източна Европа на непознати дотогава висини. За това говори и новата царска титла на владетеля и патриаршеското достойнство на българската църква, които са признати от Византия при наследника на Симеон – цар Петър. България при цар Петър (927 – 970г.) и Борис 2 (970-972г.). Положението на България след смъртта на цар Симеон (икономическо, военно, социално, културно). Дългите Симеонови войни имали отрицателни последици за обикновеното българско население. Още в края на Симеоновото царуване се почувствали симптомите на упадък в българското общество. Приживе цар Симеон лишил своя първороден син Михаил от престола и го заставил да се замонаши. Негов наследник станал вторият му син – Петър (927 – 970г.), роден от втория брак на царя със сестрата на болярина Георги Сурсувул. Част от Симеоновите боляри настоявали за продължаване на войната. През 927г. цар Петър и първия му съветник, вуйчо му Георги Сурсувул организирали кратък поход в Тракия, където била обсадена крепостта Виза. Крайните намерения на българския владетел обаче били мирни преговори. През лятото на 927г. цар Петър и Георги Сурсувул проводили в Константинопол монаха Калокир, който занесъл хрисовул, известяващ решението на българите да сключат мир и да бъде уредено брачно споразумение. Преговорите били продължени в Месембрия; след това български пратеници, оглавени от Георги Сурсувул пристигнали в Константинопол и се срещнали с Роман Лакапин. По – късно във византийската столица пристига и самият Петър. В началото на 927г. във Влахернския дворец в Константинопол Петър подписва 10 – годишен мирен договор с Византия. Потвърждава се титлата на българския владетел “цар ( василевс) на българите”, но по специална формулировка, при която отпада частта “поставен от Бога”, което според ромеите означава, че титлата му е дадена по благоволението на Византия. Също така официално е призната патриаршеската титла на досегашния български архиепископ Леонтий, но Българската патриаршия остава под каноническата зависимост на Константинополската патриаршия. Още една съществена клауза на мира е брачния съюз на между Петър и византийската принцеса Мария (внучка на Роман Лакапин). Бракът на Петър е постижение, тъй като българския владетел се сродява с управляващия император. Трябва да се направи обаче пояснението, че този брак не е с член на управляващата Македонска династия, а с рода на Лакапин. Договорът също предвижда размяна на пленници и установяване на границата според преговорите от 896г. и 904г. Мирният договор от 927г. е небходим за България, защото тя не може да продължава войните с Византия безкрайно – нови териториални завоевания за България не могат да бъдат сериозна цел, за която да се продължат войните, които я изтощават много. Ето защо на Петър се налага да преоцени външната политика на страната, която да й позволи да преодолее кризата от войните и да се развива мирно, в добри отношения с Византия. Мирният договор от 927г. представлява успех не само за Византия, но и за България. Този договор води до рязко подобряване на българо – византийските отношения, в които настъпва период на спокойствие и доброжелателност. Византийското културно и политическо влияние в България, започнало при Борис, продължено при Симеон, при Петър се засилва, разширява и стига своя връх. На 8 октомври 927г. в храма “Св. Богородица при Пиги” бил сключен бракът между Мария и Петър, като приела в чест на мира името Ирина. С това бил направен първият пробив във византийската традиция принцеси от императорския дом да не встъпват в брак с “варварски владетели”. Сключеният с Византия мирен договор предизвикал острата реакция на онези среди на българското болярство, които били за твърдо отстояване на политиката, предначертана и следвана от Симеон. Така в Преслав дворцовата аристокрация била разделена между симпатизантите на Симеон и партията на умерените, които споделяли политиката на княз Борис, т.е. на мирни отношения с Византия. Изворите известяват, че срещу силното влияние на Византия в дворцовия церемониал дали израз двамата по – млади Симеонови синове Иван и Боян, които носели одеждите според българския обичай, а не според дворцовия церемйониал. Така през 928г. Симеонови велможи, предвождани от Иван направили съзаклятие за сваляне на Петър от престола. Заговорниците били разкрити, а предводителят им - хвърлен в тъмница и принудително замонашен. По – късно е предаден на Византия в рамките на размяната на пленници между двете страни. Иван получава имение в Мала Азия, жени се за арменка и става част от византийската аристокрация. Нестабилността в страната между 928 – 930г. вероятно послужила като сигнал на сърбите или поне улеснила техните действия, чиято цел била една – освобождаване от българското господство. През 928г. сръбския княз Чеслав бяга от България и възстановява независимостта на Сръбското княжество. Според някои историци това става през 931г. За да противодейства на българите , той бил принуден, както и другите си предшественици, да се обърне към Константинопол. Роман Лакапин се отзовал с готовност и му помогнал страната отново да бъде заселена, като се върнали всички сърби, пръснали се в Хърватия, в България и в останалите страни. Така сърбите, чиято враждебност постоянно била подклаждана от Константинопол, отново се оказали на западната граница на България. Отново в следствие на вътрешните размирици и относителната нестабилност на българската държава довели до благоприятни условия за нашествия на нейните съседи. От 30-те години на 10в. сериозен проблем за Балканите станали маджарите. По това време те населявали Панония, изповядвали старата езическа религия и се отличавали с войнствен нрав спрямо близките и по – далечните си съседи. От 934г. насетне нападенията им били насочени главно към византийските граници – те подлагали на опустошение различни области, достигайки до Източна Тракия и Солун. Опитите на цар Петър да получи съдействие от Византия били безрезултатни. През 943г., маджарите предприели второ нападение. Въпреки договора от 927г., в който една от клаузите била военна взаимопомощ, Константинопол не възнамерявал да покрепи България материално и военно срещу маджарите. България обаче запазила лоялното си отношение, пример за което давал самия цар Петър. През 943г., той предупредил византийските управници, че киевския княз Игор подготвя поход срещу тях, което дало възможност на ромейската дипломация да вземе мерки и да предотврати удара. Князът на Киевска Русия отвърнал, като настроил печенегите срещу българите. През 943г. печенегите нападнали Северна Добруджа и я опустошили, но били отблъснати от българите. Междувременно през 944г. император Роман Лакапин е свален от власт и на престола в Константинопол застава Константин 7 Багренородни ( 944- 959г.). Междувременно Константин 7 Багренородни умира и престола заема неговия син – Роман 2 (959 – 963г.). След неговото управление властта в империята поема Никифор 2 Фока (963 – 969г.). През 963г. новият император подновил мирния договор между България и Византия. Синовете на Петър – Борис и Роман били изпратени в Константинопол като заложници на мира. Значителни промени в Българската църква били извършени след провеждането на църковно – народния събор в Преслав от 893г. По това време било решено славянския език да бъде обявен за официален богослужебен и държавен в страната. В църковните структури започнало служене на славянски език и постепенното заместване на гръцкото с българското духовенство. Проповядването на новата религия на достъпен за народа език дало възможност за критично осмисляне на християнските догми и за развитието на теологичната мисъл по време на “Златния век” на българската култура. Свидетелство за това било разпространението на апокрифната литература и възникването на множество ереси. Малко по – късно, през 917г.( 918г.), след битката при р. Ахелой, Симеон свикал църковен събор, на който била провъзгласена Българската патриаршия. През 926г ( 927г.). се провели преговори между папа Йоан X и Симеон за коронясването на българския владетел и признаването на български патриарх. Царската корона на българския владетел и патриаршеското достойнство били официално признати от Византия при сключването на мирния договор между империята и цар Петър в края на 927г. С течението на времето започнали да се проявяват различия между проповядваните ценности и норми на живот от духовенството и действителността. Моралната криза в неукрепналата църква и нарастването на недоверието към християнските догми довело до появата на ереси. През X в. в България се разпространило т.нар. отшелническо движение. То възникнало в резултат на православното християнство и представлявало част от него, като не отричало постулатите му, а изисквало строго спазване и служене на неговите догми. Отшелничеството проповядвало уединения, духовно и нравствено усъвършенстване. Най – известният представител на това учение бил Иван Рилски. Той се замонашил в манастир край р. Струма, но разочарован от порядките, напуснал обителта и се отдал на съзерцателен и аскетичен живот в Рила планина. Мълвата за чудните подвизи и твърдата вяра скоро събрала около него голям брой сподвижници, с които по – късно Иван Рилски основал монашеско общежитие, което по – късно се превърнало в Рилски манастир. Няколко години преди смъртта си, той създал своя “Завет”, в който излагал основните си възгледи за реформирането на монашеския живот. След смъртта му на 18 август 946г. бил канонизиран от Българската църква за светец. Отшеслничеството не бил социален протест, въпреки че можело да се възприеме като реакция на влошеното икономическо положение,както и на пороците на частот духовенството. Отшелниците засилвали вярата и привличали хората към официалната църква. Те проповядвали воденето на аскетично – съзерцателен живот, чиято цел била да се отделят от материалния свят , а не да се борят за премахването на неправдите. Поради тези причини Църквата и държавата толерирали това реформаторско движение. Около средата на 10в. възниква нова ерес, наречена богомилство, която е в опозиция на Църквата. Нейните корени могат да се потърсят в обстановката, която се създала в България непосредствено след покръстването. Приемането на новата религия било съпроводено с нахлуването на ереси, различни учения и религиозни системи. Още в отговорите на папа Николай 1, веднага след официалното кръщение се срещат известия за проникване на исляма и на юдейството. Няколко години по – късно Петър Сицилийски написал прочутото си съчинение за павликяните, посветено на архиепископа на България. Също така в началото на 10 в. епископ Константин Преславски превел на български “Четири слова против арианите”. Тази обстановка в страната, изграждана в продължение на десетилетия, благодарение на това, че България била отворена към Византия, не можела да не даде живот на ново еретическо движение и учение, каквото било богомилството.
Богомилствто се появява по времето на други две дуалистични учения, които често приравняват – манихейство и павликянство. Вероятно това позволява на създателя на ереста да черпи от тях и така да създаде пълна система от схващания, насочени в две посоки – космогония и есхатология. В основата на богомилската космогония е схващането за две сили – Добро и Зло – които властват в света. В началото било само Добрия Бог, който създава Вселената, седемте небеса, въздух, земя и вода. Бог бил подпомаган от ангели, първо място сред които заемал Самаил (Сатанаил,Сатана, Дявол). Един ден той въстанал срещу своя Бог, но бил победен, в последствие бил лишен от божествената светлина и от наставката –ил. Така Сатана паднал на земята, където създал земно царство и подмамил първите люде да сторят греха, който ги изхвърлил от Рая. Тогава се намесил Христос, който хвърлил Сатана в Ада, но той успял да избяга. Ето защо богомилската есхатология предвиждала ново идване на Христос, или т.нар. второ пришествие и Сатаната отново ще бъде хвърлен в Ада, а праведниците щели да бъдат отведени на небесния свят. Основната част на богомилската идеология била насочена към критика на църквата и нейната догматика. Богомилите отричали Библията, която според тях била съставена по внушение на дявола. Те критикували църковния институт, не признавали решенията на Вселенските събори и били против духовенството, което служело като посредник между църквата и вярващите. Според тях нямало нищо свещено в Божия храм и не признавали литургията, кръщението, причастието и изповедта. Също така отричали възкресението на мъртвите, чудесата и основните църковни празници. Проповядвали да не се почитат кръста, иконите и светите мощи. Богомилите имали отрицателно отношение към държавата и властта. Към богатите хора те проповядвали въздържание – да не се яде месо и да не се пие вино, да се ползва скромно облекло. Също така били против брака и се отнасяли пренебрежително към труда. Богомилите имали сравнително добра организация – обединявали се в община (ecclesia- братство), начело на която стоял старейшина (дедец) – главния проповедник и ръководител. Те произхождали от “съвършените” и се занимавали с проповедническа и организационна дейност. Особено много почитали апостолите и учителите, които се разделяли на три основни групи – съвършени, вярващи и слушатели. “Съвършените”(perfecti) били посветени във всички тайнства на тяхната вяра, водели живот, който не се отклонявал от суровите изисквания, обучавали останалите и ръководели религиозния живот. Към “вярващите” спадали по – голямата част от богомилите. За тях не бил задължителен строгия аскетичен морал – спазвали само известни религиозно – морални правила и постели в определни дни; също така можели да сключват брак и да притежават собственост. Третата група – “слушателите”, не участвали в религиозните обреди и от тях не се изисквал особен начин на живот. Основната форма на религиозна практика била молитвеното събрание, където произнасяли молитвата “Отче наш” и използвали за очистване на греховете взаимната изповед. Изворите не дават точни сведения кога е започнало разпространението на богомилството. Очевидно е било създадено преди да се появят сведенията на Презвитер Козма и патриарх Теофилакт. Познанията за основните им схващания подсказва, че ереста е добила значителна популярност, и то в различни области на страната. Поради своето широко разпространение на Балканския полуостров и поради силното си влияние в Западна Европа и особено в Северна Италия и Южна Франция богомилството преставало да бъде само специфично българско явление и се превърнало в учение и движение от общоевропейски мащаб. Чрез богомилството България дала един значителен принос за обогатяването на религиосно – философската и социална мисъл в средновековната епоха. Също така допринесла и за разпространението на хуманни и прогресивни идеи, които се противопоставяли на поддържаните догми на официалната църква, и които взети заедно в своята съвкупност, представлявали крачка напред в общото развитие на цялото европейско общество. След като стабилизирала вътрешното си положение, Византийската империя ориентирала целенасочено своята политика към изостряне на отношенията си с българската държава. През 967г. в империята пристигнало българско пратеничество, за да си получи традиционния данък, но новият император Никифор 2 Фока грубо го отпратил. Дори нарекъл цар Петър “кожогризец” и се заканил да му обяви война. Никифор 2 наистина изпълнил заканата си и нахлул в Тракия, но това било по – скоро с цел демонстрация на военни сили. В края на 967г и началото на 968г. Никифор изпратил Калокир, син на херсонския управител, да води преговори с киевския княз Светослав, за да го убеди да се отправи на поход срещу българите. Според византийския летописец Лъв Дякон, Калокир, домогващ се до византийския престол, обещал на Светослав в случай на успех да му отстъпи България. И така през 968г. в източните българските земи нахлул киевския княз Светослав с войска от 60 000 души. След като разбил изпратената срещу него 30 000 българска войска, князът превзел 80 крепости в Североизточна България. Тук трябва да се отбележи, че киевския княз Светослав разполага с отлично въоръжени варяжки (нормански) дружини, които са най – боеспособната част от войската му. Самият Светослав произхожда от варяжки род. Стигнал до крепостта Преславец, княз Светослав се оттегля, поради опасност от нападения на печенеги над руската столица Киев. През 969г. цар Петър потърсил помощ от Византия. Императорът разбрал, че е сгрешил, и разтревожен от успехите на княз Светослав, който видимо се бил насочил към Константинопол, Никифор 2 Фока възстановил добрите отношения с България. Двете страни сключили споразумение за военна взаимопомощ срещу русите. Съществувал и проект за брачен съюз между двамата малолетни синове на императора и две български принцеси, но той не бил осъществен, поради смъртта на Никифор II Фока. Междувременно във Византийската империя бил извършен дворцов преврат – на 10 декември узурпаторът Йоан Цимисхи (969 – 976г.) убил Никифор 2 Фока и така властта преминала в негови ръце. Новият владетел не бил обвързан с договори с Преслав , но и не одобрявал самонадеяността на киевския княз Светослав. Още повече, че след като превзел Пловдив и се разправил жестоко с жителите му, нашественикът се насочил към Югоизточна Европа. По това време в Преслав привидно управлявал Борис 2, но истинският властник бил руският воевода Свенкел – началник на разквартирувания в столицата руски гарнизон. През 969-970г. русите предприели втори походна Балканите. Тази новина внесла силен смут в Преслав. Като научил новината, цар Петър получил сърдечен удар и на 30 януари 970г. починал. Известно е, че малко преди смъртта си Петър е приел монашеска схима. По – късно е канонизиран от българската църква за светец. От Константинопол се завърнали синовете на цар Петър – Борис и Роман, изпратени преди години като гаранти. Властта преминала в ръцете на по – възрастният брат – Борис 2 (970 – 972г.). През 970г. при поход в Тракия Светослав с войска от 38 000 руси, българи, маджари и печенеги превзема Филипопол. Последвала битка при Аркадиопол (Люлебургас), където киевския княз претърпял поражение от византийската войска. В отговор на това византийският император Йоан Цимисхи предприел поход срещу България. На 6 април 971г. византийците успели да превземат столицата Преслав. След Великденските празници походът му продължил към Дръстър, където се намирали главните сили на Светослав. По пътя много от крепостите се предали доброволно, подведени от обещанията на императора, че идва като освободител. Българите масово се присъединяват към Йоан Цимисхи и разгневен от това Светослав екзекутира 300 знатни българи (боляри). След продължителна обсада на Дръстър, Светослав е принуден да се оттегли от българските земи и дори да се откаже от Херсонес, на който византийците държали твърде много. По пътя му към Киев, при бреговете на р. Днепър, е убит в сражение с печенеги. При изтеглянето си на юг византийците поставяли във всички по – значителни крепости свои гарнизони. Дори нарекъл Велики Преслав на свое име – Йоанопол, с което недвусмислено показал, че смята окупираната държава за своя подопечна територия. На връщане от Дръстър Йоан Цимисхи минал през Преслав, пленил Борис II и цялото му семейство и ги отвел в Константинопол. Цар Петър бил лишен от царската титла и му е дадена дворцовата титла магистър. Брат му Роман бил скопен, получава титлата патриций и е назначен за стратег на областта Алидос. В началото на управлението на Петър има династическа криза, породена от привържениците на настъпателната политика срещу Византия, които застават зад претенциите на двамата му братя за престола. След ликвидирането на двата заговора, Петър запазва за дълго време мира в страната и с това дава възможност за спокойното й развитие. Пресилено е да се твърди, че при него страната е изпаднала в продължителна политическа криза. Само в началото на управлението му трябва да се преодолее изтощението, което е последица от войните на Симеон. При управлението на Петър има нарастване на социалното недоволство, но то е породено от развитието на процесите на феодализация и специално от нарастването на едрото земевладение – светското и особено църковното. Това социално недоволство, заедно с недоволството от състоянието на църквата водят до възникването на учението на богомилите. Също така при Петър християнството засилва позициите си, тъй като благодарение на славянския език то става разбираемо за народа. Самият Петър е дълбоко набожен човек и при неговото управление църквата се засилва – продължава строителството на храмове и особено на манастири, увеличава се тяхното богатство, което постепенно става обект на критика, както от страна на богомилите, така и от някои дейци на църквата, какъвто е Презвитер Козма. При Петър България отслабва военно, защото в продължение на години не воюва с никого. Военната слабост проличава при нападенията на маджарите и най – вече в края на управлението му, когато източната част на държавата попада под властта на русите и византийците. Самият Петър е привързан към книгите, дълбоко религиозен, няма изявени военни способности, но е силов държавник. Именно военната слабост е причината България да бъде покорена лено от русите. За защита на остатъците на Българското царство те се опитали да потърсят чужда военна помощ. През 973г. германските летописи съобщават, че при император Отон 1(962 – 973г.) в Кведлинбург дошли пратеници от България, т.е. от комитопулите, в чието лице Отон 1 виждал преки приемници на Преславска България. Направен бил и опит за съюз с маджарите с антивизантийска насоченост. След смъртта на византийския император Йоан Цимисхи комитопулите активни действия на широк фронт срещу Византийската империя, които целели отвощването на завладените от нея български земи. Първите десет години от неговото царуване били изключително напрегнати. С качването на престола на Василий II през пролетта на 976г. започнала поредната узурпация на Варда Склир, която редувайки се с подобните действия на Варда Фока създали благоприятна обстановка за активни военни действия срещу Византия. Също така чести бунтове на Изток през 976г. отвличали вниманието на императора. Тогава избухнало и въстанието на болярите Боян и Петър, което комитопулите използвали да утвърдят властта си и да отвоюват източнобългарските земи. Българските войски, водени от Самуил, нахлули в Тесалия. Междувременно през 973г. Давид бил убит от скитници власи, а Мойсей загинал през 976г.при обсадата на Сяр. Отношенията между Арон и Самуил не били гладки. Причините са подсказани от някои византийски летописци, които намекват за открити проромейски симпатии на Арон, както и опита му да подпише сепаретивен мир зад гърба на Самуил. Когато Самуил научил за тайните кроежи на брат си, не се поколебал да предприеме най – сурови мерки. В местността Разметаница (край дн. гр. Дупница) на 14 юни 976г. Арон бил екзекутиран, заедно с цялото му семейство. По други сведения, Арон бил убит 987г. По настояване на Самуиловия син Гаврил Радомир бил оставен жив единствено неговия братовчед Иван Владислав. В настъпилата суматоха след смъртта на император Йоан Цимисхи Борис II и Роман успели да напуснат визанстийската столица и да се отправят към България. На българо – византийската граница обаче Борис по погрешка бил убит от стражата, а Роман успял да се добере до Видин и бил провъзгласен за български цар (976 – 991г.). По време на пребиваването си в Константинопол обаче, Роман бил скопен и не можел да има жена и потомство. Очевидно Самуил проявил лоялност спрямо Симеоновия внук и признал правомощията му на цар, без да той да има реалната власт. Роман оставил военните дела изцяло на Самуил, а сам предпочел да се отдаде “на свят живот и църковни въпроси”. Така, по думите на Йоан Скилица, Самуил станал самовластен господар на цяла България, макар да не носел царската корона. За кратко време българите постигнали значителни успехи във възобновените военни действия срещу Византия. Ангажирана с остри династични междуособици, Византия била безсилна да се противопостави на активизиралата се българска външна политика. Самуил утвърдил властта си в Южна Тракия, Мизия, Тесалия и дори в Отвъддунавска България и Южна Македония. През 977г. била подложена на обсада крепостта Лариса, която паднала едва през 981г. Там били открити мощите на св. Ахил и били пренесени в Преспа. Начало на военната кампания на Василий II срещу България. След като Василий поел реално властта на империята в свои ръце през 985г., той можел да насочи вниманието си към България и да отвърне на многобройните набези на българските войски във византийски територии. По време на един поход през 991г. цар Роман бил пленен от византийците и отведен в Константинопол. Междувременно през 988г. отново във Византия Варда Фока и Варда Склир изявили своите амбиции към императорската власт. През 988г. Варда Фока придвижва войските си към Константинопол. Василий II получил помощ от киевския княз Владимир – дружина от 6000 варяги. С тяхна помощ Варда Фока е разгромен, а варягите остават в състава на императорската гвардия и по – късно вземат участие в битките срещу българите. През 989г. в знак на благодарност киевския княз Владимир получава за жена принцеса Ана от легитимната Македонска династия и приема християнството от Константинопол. Този брак е отстъпление от византийската традиция да не се дават принцеси от легитимната династия за съпруги на чужди владетели. С този брак и с приемането на християнството от Киевска Русия, влиянието на Византия сред славянския свят силно се разширява. През 996г. Самуил се отправил към втория по големина град във Византийската империя – Солун. Усилията на ромеите да възпрат действията му се оказали несполучливи. След победата си при Солун, българските войски навлизат в Южна Гърция, стигат до Пелопонес, а на връщане са разгромени при р.Сперхей. Междувременно през 997г. Роман след 7-годишен престой в Константинопол, умира. Българското болярство избрало и провъзгласило за цар Самуил (997 – 1014г.). Накоро след като приел царския титул, Самуил ообявил преместването на столицата от Преспа в Охрид – Скопие. За да получи международно признание, на новата династия била необходима благословията на една от двете сили – Константинопол или Рим. След като от Византия не можело да се очаква добронамереност, Самуил се обърнал към папата. Съдейки по някои пасажи от кореспонденцията между цар Калоян и папа Инокентий III, която се провежда в периода 1199 – 1204г., може да се допусне, че римския първосвещеник признал Самуиловата титла. През 998г. Самуил обърнал своя поглед на северозапад – север и нахлул с войската си в “пределите на Далмация”, Сърбия. Българския бързо се справил с княза на Зета Иван Владимир – пленил го и го изпратил в Преспа. Самуил омъжил дъщеря си Косара за сръбския княз и му дал да управлява Зета и може би северната част на Драчката област. Вероятно по същото време – 998г. – 1000г., отново чрез брачна връзка Самуил уредил отношенията си и с Унгария: първородният му син Гаврил Радомир сключил брак с дъщерята на унгарския крал Геза. В периода 1001 – 1003г обаче Василий II отново напомнил за себе си, като започнал нова офанзива – той започнал упорити и системни походи, които целели обезсилването и завладяването на България. За кратко време византийците окупирали териториите на юг и север от Стара планина, след което се появили и в земите на днешна Македония. Били завзети градовете Воден, Верея, Сервия, Колидрон (1001г.), а през 1003г след продължителна 8-месечна обсада императорските войски изненадващо нахлули в Северозападна България и превзели Бдин (Видин). В същото време Самуил напада областта около Адрианопол. През 1004г. Василий 2 превзема Скопие и обсажда без успех крепостта Перник. По същото време Самуил напредва към Солун и при засада пленява солунския управител Йоан Халд. Част от българската аристокрация, подмамена от щедрите обещания на византийския император, предавала без съпротива крепостите. Поражението на Самуиловата войска в битката край Крета и предаването на адриатическата твърдина Драч от византиеца Ашот, зетят на Самуил в ръцете на Василий II (1005г.) били тежки удари върху българската военна мощ. Тук трябва да се отбележи, че Василий II започва военна кампания срещу България, която продължила близо 40 години. Тя се води в няколко етапа, като решаващата й част е в два : 1001 – 1004г., и 1014 – 1018г. Трябва да се има предвид, че във военно отношение Самуил не представлява сериозна опасност за империята тъй като той се намира далеч от Тракия и византийската столица. Неговите нападения са насочени предимно към южните и западните части на византийските владения на Балканите. Окончателно падане на Българияпод византийска власт. През 1014г. византийския император Василий II потеглил с голяма армия срещу България. Тя била възпряна от българите в клисурата до крепостта Ключ (Петричко). На 29 юли съсредоточената там българска войска била обкръжена. Цар Самуил и синът му Гаврил Радомир едва успели да се спасят. Пленена била 15 000 (според други сведения 14 000) българска войска. Жестокостта на императора му донесла прозвището “Българоубиец”. По заповед на Василий II на пленените български войници били избодени очите, като на всеки 100 души бил оставен по един едноок, за да ги води. Ослепените войници били изпратени при българския цар. При вида на изтерзаните си войници, на 6 октомври 1014г. цар Самуил умира. На 15 октомври 1014г. за български цар е провъзгласен Гаврил Радомир (1014 – 1015г.). През краткото си управление (1015 – 1018г.) Йоан Владислав изразходвал много сили да мъсти на Самуиловия род , вместо да се заеме с отбраната на загиващата държава. В отношенията с Василий II Българоубиец той се оказал нерешителен, дори му предложил мир и обещание за васално подчинение, но и това предложение е отхвърлено. За управлението на новия владетел разказва Битолския надпис, в който се споменава, че тойсе титулувал като “цар на българите”. През февруари 1018г. цар Йоан Владислав се опитал да отклони вниманието на византийците от столицата Охрид, насочвайки се към Драч, но под стените на града намерил смъртта си в двубой с Никита Пигонит. Наскоро след това настъпило всеобщо разпадане на държавата. Сред българската аристокрация ясно се разграничили и противопоставили две групировки. Начело за първата, която била за незабавна и пълна капитулация пред византийския император, стоели царицата, патриархът и управителят на вътрешната област. Групировката, която била за водене на борбата докрай, се оглавявала от престолонаследника Пресиян и Самуиловите воеводи Ивац и Никулица. В крайна сметка царицата вдовица Мария писмено уведомила Василий II за капитулацията на държавата. Превземането на Охрид обаче не означавало покоряването на България. В някои области съпротивата срещу византийците продължавала. Последни защитници на независимостта на Българското царство били Самуиловите воеводи Ивац, Елемаг, Сермон и Гавра. През 1018г. били потушени и последните огнища на българската съпротива в албанската планина Томор. Византия възстановила напълно господството си на Балканския полуостров. В края на 1018 и началото на 1019г. Василий 2 празнува последователно своята победа над българите в Атина в църквата “Св. Богородица”, Партенона и в Константинопол, в църквата “Св. София” с тържествени молебени. Покоряването на България той смятал за най – голямото постижение на своя живот. Заключение. В дългогодишния двубой с Византийската империя българският военен и човешки потенциал силно се изтощил. През последните години на своето съществуване ранносредновековното Българско царство освен това се изолирало в международен план и не можело да разчита на чужда военна помощ. Изострените отношения в българското общество и особено в редовете на царстващия род и аристокрацията още повече обезсилвали съпротивителните му възможности и играели отрицателна роля при организиране на действията срещу Византия. Главната причина за падането на България е военната сила на Византия. В края на X и началото на XI в. тя се намира на върха на своето териториално, материално и военно могъщество и принуждава към подчинение всичките си противници. България също не прави изключение. Към това трябва да се прибави и факта, че Василий II си поставя като главна цел в своята външна политика покоряването на България, срещу която съсредоточава всички военни сили на империята. Той бил суров, подозрителен, противник на лукса и удобствата, войник, остава неженен и с него прекъсва линията на Македонската династия. При него Византия достига върха на своето могъщество. Тя постига успехи срещу арабите и прекратява техните нападения. Това и дава възможност да съсредоточи всичките си сили срещу България. Продължителната съпротива на България срещу могъщата Византийска империя се дължи на непристъпния терен, на който се водят сраженията. Още една от причините за падането на България под византийска власт е липсата на перспектива след смъртта на Иван Владислав и убеждението на българската аристокрация, че Василий II няма да се откаже от намерението си да покори България след толкова продължителна война. Българите са уплашени и от жестокостта на Василий II като към това се прибавят и обещанията му, че предалите се ще получат византийски титли и имения в други краища на империята – например в Мала Азия. Тези обещания са изпълнени. Събитията на Балканите в края на X и началото на XI в. са окачествени от френския византинист Гюстав Шлъомберже като “византийската епопея”. Всъщност те са”българската епопея” в двубоя с Византия. Със завладяването на България и на разпокъсаните сръбски княжества” за пръв път целия Балкански полуостров от славянското му заселване отново се намирал под византийски скиптър (Георгий Острогорски). Настъпила първата голяма катастрофа в българската история, забавила за дълго развитието на българското общество и държавност. |
понеделник, 6 декември 2010 г.
Средновековие : Борба за запазване на независимостта на българската държава
Средновековие : Политическо и културно могъщество на България при цар Симеон ( 893 – 927г.)
| Автор RValtcheva | |
| 25 Aug 2006 | |
| Увод. Деветият век заема изключително важно място в историческата съдба на българите. Той е белязан както от преобразувания във вътрешнополитическия живот, така и от външнополитически успехи. Приемането на христинството, славянското богослужение и пиесменост, както и възприетото и приспособеното към българските условия византийско законодателство в края на 9в. и началото на 10в. довеждат до окончателното сливане на двата етноса – славяни и българи, и образуването на единна българска народност. Покръстването обвързвало България с Византия – най – голямото културно средище по това време в Европа. Това позволило на българите да черпят от нейната култура, да оформят своя собствена християнска културна самобитност. Основна роля за извършването на тези промени изиграл княз Борис, който издигнал България със своите реформи. Борис е един от най – мъдрите български държавници, голям реформатор и умел дипломат. Приемането на християнството и на законодателството, а след това и на славянската писменост били стъпки с огромно значение за развитието на държавата. Той превърнал България от езическа в християнска държава с модерно законодателство. Борис бил първият канонизиран от нашата църква владетел. В края на 9 и началото на 10в., по времето на Симеон, българската държава се изявила като една от най – могъщите сили в Източна Европа. Българските войски нанесли тежки удари на Византийската империя, а в отделни моменти заплашвали и самото й съществуване. Възходът на България намерил израз не само на бранните полета: семената посети от Кирило – Методиевите ученици, попаднали в благоприятна почва. За твърде кратък срок в България била създадена материална и духовна култура, която я извела на една от челните места в тогавашна Европа. През 889г. княз Борис се оттеглил от престола и се замонашил. Управлението на държавата преминало в ръцете на първородния му син – Владимир Расате (889 – 893г.). Новият княз изменил на вътрешната политика, водена от баща му, и направил опит за възвръщане на езичеството в страната. Разрушени били някои християнски църкви и били предприети гонения срещу християнството. По заповед на княза била разрушена и най – голямата базилика в Плиска. Косвено свидетелство за водената антихристиянска политика е Законът за съдене на хората, в който се съдържа член, според който всеки, изповядващ езичеството, трябвало да бъде лишен от своите имоти, а парите му да бъдат раздадени на бедните. Очевидно в страната дълго след покръстването е имало привърженици на старата българска религия. Във външнополитическото отношение също настъпили промени. През 892г. княз Владимир Расате сключил същз с Арнулф, владетел на Немското кралство, срещу Великоморавия. Тази коалиция нарушавала духа на добрите отношенив с Византия. Подкрепен от своите верни боляри и войската, през 893г княз Борис напуснал манастира и се разправил с непокорния си син. Владимир бил свален от престола, ослепен и хвърлен в тъмница. През същата година бил свикан и църковно – народен събор в Преслав, на който били взети важни решения. Било обявени качването на престола на третия син на Борис – Симеон, а столицата била преместена от Плиска в Преслав. По това време е взето и решението за въвеждането на славянския език като официален за държавата и църквата. След събора Борис се завърнал в манастира, където починал на 2 май 907г. Първи период от външната политика( 894 – 904г.) Княз Симеон (893 – 927г.) бил роден около 863 – 864г, точно когато бил сключен “Дълбокият мир” с Византия; затова и Николай Мистик го нарекъл в писмата си “син на мира”. Още при раждането си Симеон бил кръстен в християнската вяра и изцяло израснал под нейното влияние. За детството на Симеон не се знае. През 878г. Симеон бил изпратен да учи в Константинопол, в Магнаурската школа. Кремонският епископ Луидпранд, пратеник на император Отон 1 в Константинопол през 968г съобщава, че “още като малък Симеон бил изучил във Византия ораторското изкуство на Демостен и силогизмите на Аристотел”, а по – късно станал монах. Симеон изучил великолепно гръцки език, опознал чудесната стара елинска цивилизация и съвременната византийска култура. Това дало основание на византийските му съвременници да го нарекът “хемиаргос”, което означавало полугрък; също така го наричали и “нов Птолемей” - по името на античния владетел, който е създал Александрийската библиотека и Музейон. Престоят му във Византия, който го изравнява със всеки образован византиец е една от причините за последвалата мечта за трона на Константинопол, както и за развитието на писмеността, културата и развитието в България. Симеон бил готвена за църковен и книжовен деец, което дава отражение върху развитието на българската църква и култура. Няма съмнение, че Симеон притежавал всички необходими качества, за да вникне в истинското положение на страната. В цялата ни средновековна история няма друг монарх с такова образование и култура. Симеон се завърнал в България вероятно през 886г. с Кирило – Методиевите ученици от Византия. В Плиска Симеон участвал активно в работата на школата на Наум. Външната политика на Симеон била насочена към издигане и утвърждаване на България като първостепенен фактор в Югоизточна Европа. След изграждането на автокефална църква и разпространението на славянската писменост, византийското политическо влияние значително намаляло. Надеждите на византийските управници, че израсналият и възпитан в Константинопол владетел е окончателно спечелен за приятел на империята, съвсем скоро рухнали. Към 894г. срокът на 30 – годишния мир с Византия приключва. Това не означава, че отношенията между двете страни се влошават веднага - нарушаването на “Дълбокият мир” с Византия било причинено от накърняването на българските търговски интереси. Василеопаторът Зауца, тъст на императора, дава разрешение нда двама гръцки търговци да преместят тържището на българските стоки от Константинопол в Солун. Това е удар върху българската търговия и пречка за развитието на търговските връзки между двете страни. Търговските вреди, нанесени на България от преместването на тържището са големи, тъй като основните търговски пътища на страната естествено водят към Константинопол и преместването на тържището встрани ще разстрои цялата икономика на страната. Преговорите за уреждане на възникналия спор по дипломатически път не дали резултат. Българските войски нахлули в Източна Тракия и постигнали бързи успехи – в сражение в тема Македония, византийците били разгромени (били пленени хазари, служещи в императорската гвардия). България и Византия се изправили пред неизбежен конфликт, който историците характеризират като “първата икономическа война в Средновековна Европа”. Войната с Византия от 894 – 896г. не е осъдена от Борис, тъй като тя не нарушава главното му дело – приемането на християнството. Симеон има пълна политическа свобода, включително на война срещу Византия. Император Лъв 6 Философ (886 – 912г.) отговорил на българското нападение в Тракия. През 894 – 895г. той подтикнал маджарите, чийто поселения се намирали между реките Бут и Днестър, да нападнат българските земи. Византийският флот прекарал маджарите през Дунава и те опустошили Североизточна България, след което се оттеглили. Изправен пред неизбежен погром, княз Симеон започнал преговори за мир. Същевременно маджарите предприели второ нападение на Добруджа. Въпреки че княз Симеон наредил през 895г. да се прегради устието на Дунава, византийският флот разкъсва преградите и маджарите нахлуват отново в Североизточна България, като дори заплашват Преслав. Българските войски били разбити край гр. Дръстър, след което крепостта била обсадена. Зад стените й се бил затворил самия княз Симеон и приближените му. Княз Борис се видял принуден през 896г. за втори път да напусне манастирската обител и да организира отбраната на останалите български територии от маджарите. Последвали действия на византийската армия в Източна Тракия и на нейния флот в дунавските устия. За да спечели време княз Симеон започнал преговори с византийския дипломат Лъв Магистър Хиросфакт, който бил затворен в крепостта Мундрега. От тяхната кореспонденция са запазени общо 14 писма. Междувременно с едри подаръци българите склонили печенегите да воюват на тяхна страна. Със съвместни сили те внезапно нападнали оттеглилите се маджари в техните местожилища (между реките Днепър и Долни Дунав), разгромили ги и ги принудили да се заселят в областта Панония. Непосредствено след този успех българския княз Симеон прекратил преговорите си с Византия и предприел настъпление в Източна Тракия. Решителното сражение между българи и византийци станало през лятото на 896г. при селището Булгарофигон (дн. Баба Ески, Турция), където войската на Лъв 6 била окончателно разбита. Скоро след това бил сключен мир, по силата на което тържището на българите било върнато в Константинопол, а Византия се задължавала да плаща ежегоден данък на България. Скоро след подписването на мира Симеон подновил нападенията си в Тракия и Македония. Българския владетел се възползвал от заетостта на Византия във войните с арабите, за да продължи политиката на присъединяване на славянски племена в южните части на Балканския полуостров. През лятото на 899г. според “Тактиката на Филотей” били възстановени мирните отношения с Византия, по силата на които българските граници се преместилина юг. Мирните отношения отново били краткотрайни и през следващите години Симеон извършил поредица от успешни военни походи, в които българските войски проникнали на юг чак до Елада и Пелопонес. През 904г. в империята настъпили събития, които дали възможност на Симеон да завоюва нови византийски градове. В периода 29 – 31 юли арабите, начело с Лъв Триполит, превзели втория по големина византийски град – Солун. Градът бил ограбен и опожарен, а значителна част от населението му била избита или отведена в робство. Симеон решил да се възползва от удобния момент и да включи града в пределите на българската държава. Но чрез дипломатическите усилия на Лъв Хиросфакт император Лъв 6 Философ успял да осуети намеренията на Симеон и да подпише поредното мирно споразумение. В последствие бил сключен мирен договор, по силата на който Византия признавала значителна част от завоеванията на Симеон, но запазвала гр. Солун. България присъединила областта на юг от Странджа до крепостта Мидия, областта около Воден (дн. Едеса, Гърция), част от Драчката област (дн. Албания) и днешната Беломорска Македония. От намереният Наръшки надпис в Македония от 904г. се разбира, че българските владения достигнали на 20 километра от Солун. Втори период от външната политика (913 – 927г). Това бил последният военен сблъсък между България и Византия до смъртта на император Лъв 6 Философ (12 май 912г.). Неговият син Константин 7 Багренородни (913 – 959г.) бил малолетен и управлението било поето от неговия чичо Александър (912 – 913г.). Кризата във Византия се задълбочила – настъпилите династични междуособици и неуспехите във войните срещу арабите очертали благоприятни възможности за налагане на българската военнополитическа хегемония на Балканския полуостров. Военни кампании. Наскоро след промяната на византийския престол, българският княз изпратил свои пратеници в Константинопол. Но Александър отпратил позорно пратениците и отправил заплахи към Симеон. Това и отказа на Александър да плати ежегодния данък станали причина за нарушаването на мира от 904г. Българска войска нахлула в Югоизточна Тракия , която през август 913г. достигнала до стените на Константинопол. Междувременно Александър починал и било съставено ново регентство на Константин 7 Багренородни, начело с патриарх Николай Мистик. След като се убедил, че с наличните сили трудно би щурмувал града, Симеон започнал мирни преговори. В тях той преследвал две основни цели. Преди всичко той искал да получи титлата “цар” (“василевс”), което според византийската политическа доктрина било единствено в правомощията на императора и константинополския патриарх. Симеон получава титлата “василевс на България”, с което се признава царското му достойнство, но само за България. Тази титла не е равностойна на титлата на византийския император. За да осъществи плановете си, Симеон замислил годеж между дъщеря си и малолетния император Константин 7. Това би му донесло титлата василеопатор и възможността да стане съимператор. Именно по този начин Симеон смятал да застане на византийския престол. В чест на Симеон бил организиран тържествен прием във Влахернския дворец, където Симеон бил коронясан за “василевс на България”от патриарх Николай Мистик, но не с короната на империята, а с епириптария на патриарха. Макар и непълна, тази титла, заедно със споразумението за годежа, му давали възможност да претендира за престола в Константинопол. Според византийската политическа философия общността на източните християнски държави представляват уникална общност, чийто център е Константинопол. Държавите извън империята представляват йерархия от подчинени народи. Различното им място в тази йерархия зависи от степента на приемане на византийската цивилизация, политическата и военната мощ и др. Отличителния белег на владетеля в тази йерархия е титлата, дадена му от императора. Титлата, която Симеон получава през 913г “василевс на българите”, представлява най – високия ранг, даван на чужд владетел. Над него стой само един по – висш ранг – този на императора на Константинопол. Във византийската история има много случаи, когато човек от обикновено потекло застава на престола и основава династия. Но няма случаи, когато владетел на чужда християнска държава сяда на императорския престол. Ето защо Византия брани с пълна сила своята политическа философия и традиция и не отстъпва пред претенциите на Симеон. Междувременно византийската аристокрация смятала сключения договор с варварите за крайно унизителен, което довело и до промени в състава на регентството. Императрицата майка Зоя се завърнала в Константинопол през октомври 913г. и през февруари 914г отстранила патриарх Николай Мистик от регенството. Също така тя отказала да признае титлата на Симеон и отхвърлила плана за годеж между неговата дъщеря и Константин 7. В отговор на това през лятото на 914г. български войски опустошили тема Тракия и тема Македония (Югозападна Тракия), а малко по – късно и Адрианопол. Почти по същото време (914 – 915г.) други български войски нахлули в Драчката и Солунската области. Империята от своя страна се заела да организира широка коалиция срещу българите. В Константинопол решили да сключат мир с Багдадския халифат, после да привлекат на своя страна печенегите, и чрез посредничеството на княз Петър Гойникович да спечелят на своя страна и маджарите. Приготовленията не останали скрити за Симеон, който отлично си служел с методите на византийската дипломация – той успял да неутрализира съюзниците на Византия и същевременно да привлече някои от тях на своя страна. Когато през месец август 917г. дошъл очакваният и от двете страни момент, България не само че изолирала околните народи от Византия, но и имала на своя страна маджари и печенеги. След победата при Ахелой целта на Симеон да застане на византийския престол изглежда постижима. Тъй като принципите на византийското самодържавие изискват освещаването на царската му корона да бъде извършено от автокефална патриаршия, Симеон решава да превърне българската архиепископия в такава. Предполага се, че това е станало през 917г. на специален събор в Преслав, където въздигналият се в сан патриарх Леонтий коронясва Симеон за цар. По мнение на проф. В. Златарски това става през 918г. През есента 917г. Симеон изпратил срещу сръбския княз Петър Гойникович българска войска начело с кавхан Теодор Сигрица и Мармаис. По свидетелства на Константин Багренородни князът бил свален от престола и отведен в България, където умрял в тъмница. За сръбски владетел бил провъзгласен сина на неговия братовчед Бран Павел, когото те довели от България. Така Симеон успял да унищожи византийското влияние в Сръбското княжество и да наложи българското. Тъй като императрица Зоя била една от главните виновни за нарушаването на мира с България, била принудена да се оттегли от престола. Така на 24 март 919г. върховната власт преминала в ръцете на друнгарият на флотата Роман Лакапин (920 – 944г.). По – нататъшните му действия били лесно предвидими. Той побързал да се сроди с управляващата Македонска династия, като оженил дъщеря си Елена за Константин 7 Багренородни и получава титлата василеопатор. Малко по – късно на 24 септември 920г. Роман Лакапин е провъзгласен за кесар, а на 17 декември 920г. – за съимператор, на 20 май 921г. обявява сина си Христофор за съимператор. Събитията в Константинопол били посрещнати с рааздразнение от българския цар, който чувствал че мечтата за Константинопол се отдалечава. Всъщност Лакапин извършва без трудности това, което Симеон се опитвал да направи от седем години – брак на дъщеря му с Константин 7 Багренородни, с последвалата титла василеопатор и след това съимператорство. Симеон не можел да направи нищо друго освен да не признае законността на новия император, което било необходимо на българския цар, за да започне поредната военна кампания. Тъй като българския цар познавал добре византийската столица, той осъзнавал че тя не може да бъде превзета без да бъде блокирана и откъм морето. Така се родила идеята му за съюз с арабите от Африка, по-точно с Фатимидите, които господствали над Египет и Северна Африка. През 922г. били проводени български пратеници при халиф Убайдалах ал – Махди, на когото трябвало да съобщят предложенията на цар Симеон за съвместна обсада на Константинопол. Условията били след падането на града придобитите богатства да бъдат поделени поравно между съюзниците, като Константинопол остане във владение на Симеон. Фатимидският халиф приел направеното му предложение, но на връщане към България, пратениците на Симеон, придружени от няколко арабски велможи били заловени от византийците и проектираният съюз пропаднал. Неуспехът не отчаял българския цар и през 924г. той отново влезнал във връзка с арабската флота, която акустирала на Тракийското крайбрежие, но и този опит бил неуспешен. Междувременно през 924г. сръбския княз Захарий, на който Симеон помогнал, бил настроен провизантийски и проявил открито враждебните си намерения срещу българската държава. Срещу Сърбия била изпратена войска, начело с кавхан Теодор и Мармаис, но този път българите били разбити, а предводителите им били взети в плен и по – късно убити. Въпреки това през септември 924г. Симеон отново се отправил към Константинопол и се установил на лагер край Влахернските врата. След разговори с патриарх Никифор Мистик било постигнато споразумение за среща между цар Симеон и император Роман Лакапин. Самата среща се състояла на 9 септември 923г. край морския бряг, близо до Константинопол. Проведеният разговор, въпреки че минал в размяна на взаимни любезности, не дал очакваните резултати – траен мир. Симеон обещал, че няма да подновява военната си кампания и че ще сключи мир с империята – това била необвързваща стъпка, която му осигурявала неутралитета на ромеите, който му бил необходим, за да се разправи със Сърбия. Продължителните войни на Симеон изтощават Византия, но едновременно с това изтощават и ресурсите на България. Появява се недоволство сред народа и доказателство за това намираме в писмото на Роман Лакапин от 925г. до него, в което се казва, че 20 000 българи са напуснали страната и са се преселили във Византия. От кореспонденцията на Роман Лакапин с цар Симеон са запазени три писма. Временното затишие във войната с Византия дало възможност на цар Симеон през 924г да нападне сръбските земи и да ги присъедини към България. Покорен бил един от надеждните съюзници на Византия, действал нееднократно в гръб на българите. За да отклони окончателно Симеон от Константинопол, византийската дипломация настроила срещу него Хърватско. През 926г. избухнала война, която завършила с поражение за българите. Конфликтът бил уреден от римския папа Йоан 10, който се надявал да привлече отново на своя страна българите. Цар Симеон окончателно се убедил че Константинопол няма да признае титлата му и поискал това от папата. Смята се, че през втората половина на 926г. преговорите с Рим довели до признаване на царската титла и патриаршеското достойнство на Българската църква. Симеон започнал приготовления за нов поход срещу Константинопол. Но така и мечтата му останала неосъществена – на 27 май 927г. Симеон починал от сърдечен удар. Симеон оставя на наследниците си една обширна държава, простираща се от Карпатите до Беломорието и от Черно до Адриатическо море. Трудно е да се каже обаче, че това царство се намира в онова блестящо и цветущо положение от началото на 10в. Втората част от управлението на Симеон преминава почти в непрекъснати войни, с което се доказва силата и мощта на българската държава. Умел пълководец и дипломат, цар Симеон неведнъж поставя в трудно положение Византийската империя. Трябва да се отбележи, че Симеон никога не е пристъпвал практически към превземането на Константинопол с военна сила, тъй като много добре познава неговата непревземаемост. Единствената по – сериозна стъпка в тази насока е планираната съвместна акция с арабите, но тя се проваля. Мечтата на Симеон за Константинопол го кара да води продължителни войни, които не постигат целта си и изтощават силно ресурсите на страната – затова и наследникът му Петър е принуден да сключи мир с Византия. “Златен век” на българската култура. Предпоставки. Управлението на цар Симеон се характеризира с голям културен напредък и за това този период още през Българското възраждане бил наречен “Златния век на цар Симеон”. Покръстването поставя началото на нов етап от развитието на старобългарската култура. Християнството представлява важна предпоставка за преодоляване на езическите традиции и заличаване на различията между българи и славяни. Новата религия се превръща в неизчерпаем извор на теми и идеи, които допринасят за изграждането на българската култура като християнска. Същевременно благодарение на въвеждането на славянската писменост и надмощието на славянския етнически елемент, старобългарската култура се превръща в неразделна част от средновековната славянска култура. Просветно – книжовните школи в Плиска, Преслав и Охрид обучават голям брой образовани хора, които могат да четат и пишат на роден език. Благодарение на тях говоримият език на народа се превръща и в негов книжовен език. В живота на част от българите постепенно навлиза книгата. Строителство, архитектура, приложно изкуство. Симеон обърнал голямо внимание на устрояването на новата столица Преслав, който до тогава представлявала здраво укрепен военен аул. Преслав бил изграден с помощта на византийски архитекти. Като градоустройствено решение Велики Преслав наподобява първата столица – Плиска (Вътрешен и Външен град, оформени от две концентрични крепостни стени), но бил около 4 пъти по малък от старата столица. Във Вътрешния град се издигал царския дворец, който по думите на старобългарски книжовник Йоан Екзарх, бил украсен “ с много камък, със сребро и злато”. Непосредствено до двореца бил построен и религиозен център (архиепископия – патриаршия), който се състоял от голяма дворцова базилика и патриаршеско седалище. Също така в Преслав били широко застъпени кръстокуполните църкви. Извън крепостните стени на Външния град били изградени множество манастири и църкви. Уникална за Балканския полуостров била построената в началото на 10в. “Златна църква”.(“Кръгла църква”). Особеното в нея са планът й – центрична постройка, ротонда, която се състои от три основни елемента - кръгъл наос, разделен на 12 ексцедри – източната е изпълнявала функцията на абсида, а трите западни са отваряли три входа към правоъгълен притвор, в чиите западни ъгли били издигнати кръгли кули. Друг отличителен белег на Кръглата църква е нейната богата външна и вътрешна декорация. Творческия дух, обзел изведнъж българското общество в края на 9в., бил причина за появата на един изключителен феномен – прочутата рисувана или художествена керамика. Тя била навсякъде – стенна украса и подова настилка, във вид на икони, замествала и труднодостъпните златни и сребърни блюда. Друг художествен занаят бил златарството. Свидетелство за майсторството е откритото през 1978г. Преславско съкровище –диадеми, огърлици, медалъони, обици, копчета и пръстени. Също така са открити и плочки от 14 и 22 - каратово злато, които се обработвали с висша техника за направата на “клетъчен емайл”, предназначен за аристокрацията. Преславското съкровище датира от 10в. Книжнина, книжовници, произведения. Наред с културните центрове Охрид и Плиска, се обособил и новият книжовен център Преслав. В тази школа се извършвали преводи на църковна и светска литература и се изучавали в оригинал утвърдени автори. Климент Охридски и Йоан Екзарх съставили книжнина с проповеднически и поучителен характер. Те съдържали слова и поучения по повод различни християнски празници и светци. Климент Охридски е съставил и похвални слова за апостоли, мъченици и светци, които били много удобни за практическо използване в богослужението на славянски език. Също така важни са и химнографските му творби – ”Трипеснеци за Рождество Христово”, втората творба е за Богоявление, третата е канонът в службата на Евтимий Велики. Друг важен автор е Константин Преславски, който създал сборник с неделни поучения през 893 – 894г “Учително евангелие”. Сборникът съдържа общо 51 беседи (тълкувания на евангелски четива за всички неделни дни през годината, от Великден до Цветница), от които оригинална е само 42-а – “Черковно сказание”; останалите беседи представлявали превод на труда на константинополския патриарх Герман (715 – 730г.). Сборникът започвал с Уводна глава с две поетически творби: “Проглас към Евангелието” и “Азбучна молитва”. В края била поместена кратка хроника, наречена “Историкии”. В нея се изброяват библейски лица и известни в историята владетели. С тази си творба Константин Преславски положил основите на няколко основни жанра в българската и славянските литератури. В центъра на разгърналата се книжовна дейност стоял Симеон. Под негово ръководство били съставени три обемисти сборника – “Златоструй”, и два други сборника, които били с енциклопедичен характер. “Златоструй” съдържа подбрани слова на св. Йоан Златоуст. В него се съдържала информация от областта на библейската история, историята на древните царства, етиката, реториката, граматиката и др. Йоан Екзарх и Константин Преславски създават т.нар. книжнина с християнско – популяризаторски характер. Йоан Екзарх и неговото произведение “Небеса” съдържа превод на част от “Извор на знанието” на Йоан Дамаскин, наречен “Точно изложение на християнската вяра”. Съчинението е преведено като необходимо ръководство за изясняване на християнското учение сред неотдавна покръстения български народ. То се състои от 4 книги, разпределени в 100 глави, но Йоан Екзарх е направил избор само на познавателните глави и превежда само 48 глави. Константин Преславски с неговата статия “Черковно сказание” от “Учително евангелие” за първи път разяснява символичния смисъл на православната литургия. С превода на философско – полемичните “Четири слова против арианите” от Атанасий Александрийски той, вече преславски епископ, охранява чистотата на новата вяра от ереси, развивайки полемично – публицистичната тематика в старобългарската литература. Сред книжнината с познавателен характер е и Симеоновият сборник, който е преписан в Русия през 1076г. От същия тип съчинения бил и сборникът от 915г. с преведени от гръцки език 383 статии, пренесен в Русия и преписан от дякон Йоан през 1073г. за княз Светослав - затова и бил наречен “Светославов сборник”. Той съдържал сведения за философията, богословието, историята, математиката и др. Йоан Екзарх имал още едно произведение – “Шестоднев”, което представлявало самостоятелна преработка на по – стари шестодневи от Григорий Богослов, Василий Велики, Григорий Ниски и др.( в тях се тълкува библейския разказ за сътворението на света в 6 дни). В Шестото слово се дава описание на преславските дворци и княз Симеон. Той има компилативен характер и спада към един богат дял на византийската черковна литература. Също така трябва да се отбележи, че Йоан Еказарх създава Първата граматика на славянски език. Други автори на такава книжнина са Константин Преславски с “Проглас към Евангелието”, “Азбучна молитва” и “Историкии”, както и анонимната ”Похвала за цар Симеон”. До нас са достигнали и различни жития, хроники, светска и църковна поезия, както и първите разкази “Чудото на св Георги с българина” и “Чудото с българина Климент, които били от анонимни автори. В книжовната дейност на преславската школа взима участие и Тудор Дуксов, син на Борисовия брат Докс, който преписва превода на Константин Преславски “Четири слова против арианите” през 907г. Друг автор е презвитер Йоан, който превежда житието на Антоний Велики от Атанасий Александрийски и житието на ученика на апостол Петър – Панкратий. Също така известен като активен деец на преславската школа е и презвитер Григорий, който ни е познат от преписка към превода на “Осмокнижието”. В България апокрифната художествена проза прониква рано – възможно е да са се чели апокрифи на гръцки език или преведени на славянски език, но записани с гръцки букви още преди официалното покръстване от 865г. Известно е, че още през първата половина на 9в. голяма част от славяните в България са християни и сред тях има еретици манихеи, които навярно са имали свои книги. На български език обаче апокрифите се явяват след създаването на славянската писменост и пренасянето и в България. Един преводен списък на забранените книги, поместен в сборник, съставен по поръка на Симеон в началото на 10в. показва че властите вече вземат мерки срещу разпространението на апокрифната литература. Апокрифите увличат читателя не само с изключителните си герои и сюжети, но и с любопитните си подробности, със своеобразната смесица от фантастика и реалност, със социалните си и нравствено – етични идеи, с живото картинно изложение и др. Повечето от апокрифите са анонимни и не са датирани. Характер на старобългарската книжнина. Тъй като след 870г. новосъздадената българска църква окончателно се свързва с източното православие и с неговия естествен център – Византия, то и новосформиращата се средновековна българска литература възприема основните си модели и образци от византийската. Същевременно още с първите си ярки творби старобългарските писатели се противопоставят на някои политически концепции на византинизма, което определя и тематичната самобитност на цял кръг литературни произведения от 9-10в. Същността на старобългарската литература се развива върху основите на християнството и има религиозно – светска тематика. Въпреки че книжовните постижения са главно преводи, или заемки от произведения на византийската култура,”Златния век” бележи значителен възход в развитието на България, която се превръща в център на славянската писменост и култура. Заключение. Самият термин “Златен век” се въвежда в употреба през 1927г., когато се отбелязва 1 000 годишнината от смъртта на Симеон. Този термин не е съвсем точен, тъй като периодът не е един век, а и литературата не е “златна”. Не трябва да се надценява значението на т.нар. “Златен век”, тъй като той е дело на един тесен образован кръг в Преслав – учениците на Кирил и Методий, техните ученици, и учениците на учениците). След смъртта на тези хора първият взрив на славянската култура затихва. Всички културни постижения по времето на Симеон са или преводи от гръцки или произведения, силно повлияни от византийската култура. Само единични произведения имат оригинален характер, но те не могат да направят една цялостна нова култура. Културата от онова време е елитарна, прави се от малък кръг хора и е предназначена също за такъв ограничен кръг. Все пак има показания, че писмената култура завладява и нови групи от обществото. Свидетелство за това са апокрифите и развитието на богомилството в страната. Голямото значение на т.нар. “Златен век” се крие в това, че България от времето на Симеон става първи проводник на византийското културно влияние върху част от славянския свят и така се създава основа за развитието на самобитната славянска култура под влиянието на византийскиа модел. При управлението на Симеон се проявяват с пълна сила резултатите от приемането на християнството и славянската писменост в държавата и богослужението. България за кратко време става модерна средновековна държава с добре развита християнска култура. Най – голямото постижение в областта на културата по това време било развитието и обогатяването на славянската книжнина. Литературата на “Златния век” допринася за окончателното налагане на славянския език и за окончателното утвърждаване на българската народност. Достигналите до нас творби свидетелстват за високата култура и образованост на тогавашните книжовници, чийто интереси далеч надхвърлят рамката на богословската литература. Проявява се интерес към гръцко – елинистическата и римска древност. Българското общество получава възможност да се запознае с произведенията на някои антични мислители, поети и историци много по – рано от другите славянски общности. По това време българите са един от малкото народи, творящи литература на собствения си език и отхвърлили догмата, че свещени са само тези книги, които са писани на трите свещени езика – латински, гръцки и еврейски. Така България се превръща в разпространител на просвета и книжнина сред другите славянски държави. Тази книжнина е възприета преди всичко от сърби, руси и румънци (до 19в.) и може спокойно да се твърди, че “Златния век” далеч надхвърля стените на едно ограничено само в рамките на българската държава явление и придобива много по – широко европейско значение. Силното влияние на българската култура сред околните славяни се крие в това, че тя е византийска в основите си и че е на славянски език. |
Средновековие : България при княз Борис (852 – 889г.)
| Автор RValtcheva | |
| 25 Aug 2006 | |
| Увод. До средата на 9в. България не само била утвърдила своите първоначални граници, но и придобила нови територии в Тракия и Македония. Паралелно с това било постигнато и стабилизиране на страната – Крумовите закони и военноадминистративните реформи на хан Омуртаг били първите стъпки към укрепването на държавата. България става една от важните военни и политически сили в Югоизточна Европа. България обаче била все още една варварска, езическа държава и не била приемана за равноправна от християнските държави. При наследника на хан Пресиян – Борис (852 – 889г.) всички важни международни контакти били с християнски държави – Византия, Рим, Франкската империя и по – късно Немското кралство. Българите представлявали значима военна сила, но те били извън зоната на християнската цивилизация. Следователно повечето от договорите с бългаската държава можели да се нарушават и отношението към българските владетели било като към нелигитимни представители. През 852г. пред този проблем се изправя хан Борис. Християнизация на славянския свят и противоречия между Византия, Рим и Немското кралство. България в системата на международните отношения в Централна и Югоизточна Европа (852 – 863г.) Борис застанал начело на България в твърде сложна и напрегната обстановка. По това време големите славянски маси в Централна и Югоизточна Европа организират свои държави (Великоморавия, Хърватското княжество, Сръбското княжество, княжеството на Коцел в Панония). Следователно се изострило съперничеството между Константинополската патриаршия и папския Рим за религиозно, политическо и културно надмощие над все още непокръстените славяни. Тази борба е израз и на политическото съперничество между Византия и политическите сили на Западна Европа – по – специално Немското кралство за влияние върху славянските държави. През 852г. пратеници на българите пристигнали в Майнц при крал Людовик Немски, за да известят за смяната на българския престол и за продължението на мирните отношения между двете страни. Вероятно понесените загуби накарали хан Борис да преосмисли първоначалната си позиция. Поради това бил сключен съюз с Немското кралство срещу Великоморавия. През 855 – 856г. избухнала нова българо – византийска война. Византийското настъпление срещу българите било предвождано от император Михаил 3 ( 842 – 867г.) и кесаря Варда. В резултат от успешните си военни действия по долината на р. Марица, в земите между Странджа и Балкана и Черноморското крайбрежие, византийската армия завладяла Филипопол, областта Загоре и черноморските градове Девелт, Анхиало и Несебър. През 856г бил сключен мирен договор, който узаконявал византийските придобивки. Нови съюзи в Източна Европа (862 – 864г.) В средата на 9в. покръстването на българите и моравците се превърнал в международен проблем. През 862 – 864г. в Европейския Югоизток настъпило ново прегрупиране на политическите сили. През 862г бил сключен военен съюз между България и Немското кралство. Хан Борис се съгласил да приеме християнството от немски свещеници. През 860г. Ростислав се обърнал с молба към папата да се проповядва християнството във Великоморавия на славянски език. Последвал отказ и през 862г. князът сключил съюз с Византия и поискал мисионери на славянски език. През 863г. Несмкото кралство и България започнали война срещу Великоморавия, в която имали значителен успех. През август 863г. тежки природни бедствия сполетели българските земи. Ставали чести земетресения, годината се оказала неплодородна и настъпил глад. Византия се възползвала от неблагоприятните обстоятелства и нахлула в Югоизточна Тракия. Заангажираните на северозападните граници на държавата български войски не могли да окажат отпор на нашествието. Хан борис предложил мир, който империята приела и на преговорите станало ясно, че организирания поход бил с цел демонстрация на сила. В Константинопол вече знаели за започналите преговори с Людовиг Немски, в които България настоявала за мисионери, за да покръстят народа и ханското семейство. Това означавало България да премине в ллоното на Западната Римска църква, а Византия не можела да допусне това. През есента на 863г. бил подписан “Дълбокият мир”. Условията били незабавно прекратяване на съюза на България с Немското кралство и приемането на християнството от Константинополската патриаршия. Срещу това Византия направила териториални отстъпки - на българите била върната областта Загоре, но без крепостите и градовете Анхиало и Месемврия. Покръстване и разпространение на християнството. Причини за покръстването. В българските земи християнството било отдавна разпространено. Свидетелства за това са както писмените извори, така и широкото храмово строителство в Мизия, Тракия и Македония. Местните епископски селища имали голям авторитет, а проповедта на християнството се свързвала с дейността на апостолите Павел (52г.) и Андрей (65г.). Славянските нашествия през 6-7в., а после и на българите нанесли сериозен удар върху църковния живот в споменатите провинции, но не се достигнало до пълното му прекъсване. С течение на времето обаче християнството започнало да прониква сред заселилите се славяни. Така около средата на 9в славянското население в Македония и Тракия било християнско.Това се дължало на факта, че те населявали територии на Византия В Мизия обаче положението било различно – на християнството не се гледало като на универсална религия, а византийско изповедание, което се стремяло да обсеби българите и да ги направи покорни слуги на империята. Въпреки всичко имало и българи, които се приобщили към новата религия. Съществува например версия, че хан Кубрат бил покръстен през 619г.Също така има предположение, че през 705г, когато Тервел получил титлата “кесар" от Юстиниян 2, приел и християнството. Известно е също, че и първородният син на Омуртаг – Енравота, бил покръстен. Решението на хан Борис да се приеме християнството било до голяма степен улеснено – новата религия била вече разпространена в българската държава и част от поданиците й били вече християни.. Също така покръстването щяло да засили и стабилизира международния авторитет на България – с приемането на християнството държавата щяла да се приобщи към европейската християнска цивилизация. Едновременно с това новата религия щяла да допринесе за обединението между славяни и българи и за формирането на българската народност. Християнството представлявало и важен фактор за засилване и централизиране на властта на владетеля. Недостатък на византийската църковна мисия през 864 – 865г. било поднасянето на по – голямата част от населението на новата вяра на недостъпен език. По този начин същността на християнството не била разкрите и възприета от мнозинството и това улеснило проникването на ереси и други вярвания сред народа. Бунтът срещу покръстването през 865г. Кръщението на българския владетел ускорило действията на надигащата се болярска и народна опозиция в страната, която била насочена срещу християнската религия, византийското духовенство и срещу проникващото византийско културно и политическо влияние. През 865г. недоволните от десетте комитата отишли въоръжени в Плиска и поискали свалянето на хана и промяна в следваната от него политика. Опрял се на част от боилите, ханът успял да разгроми бързо бунтовниците. По време на потушаването на бунта била извършена кървава разправа. Петдесет и двама български боили заедно с целия си род били избити. Последвало масовото покръстване на целия народ. Борба за самостоятелна българска църква. Църковният въпрос като фактор за независимостта на България. Съперничеството между двете основни средища на християнството в Европа – Рим и Константинопол, които си оспорвали хегемонията над европейския християнски свят през втората половина на 9в., се пренесло и върху българския църковен въпрос. При създалата се и опасна обстановка в страната на княз Борис 1 – Михаил се стремял, чрез използване на противоречията между двете църковни средища, да осигури независимост на България в църковно отношение и да превърне българската църква в оръдие на държавната власт, а не на византийско влияние. Приемането на християнството от Византия създава много нови проблеми. Най – важният от тях е попадането под чуждо политическо влияние на Константинопол или Рим, на Византия, или на Запада. Тази опасност може да се избегне, ако българската църква придобие самостоятелност. Църквата със своята структура представлява втората институция на властта, след светската и затова е много важно под чий контрол ще бъде тя. Борис започва сложна дипломатическа игра, стремейки се да постигне самостоятелна българска църква. За своята бъдеща дейност като християнски владетел Борис 1 Михаил изглежда, непосредствено след своето официално кръщение през 864г.се обърнал към духовен наставник константинополския патриарх Фотий (858-867г.; 877-886г) по въпросите на вярата. Патриарх Фотихй схванал отлично намеренията на княза и отговорил със специално “Послание до княза на България Михаил – в какво се състои работата на един княз”. Целта на това “Послание” е да убеди в правотата на християнството новопокръстения владетел и да го поучи в по – нататъшната му дейност. Фотий му изброява седемте вселенски събора, разкрива техните решения. Също така му дава уроци как да ръководи държавата и да се отнася към поданиците си; дори му предписал и нормите на дворцовия етикет, но не споменавал и дума за българската църква. За Византия приобщаването на българите има не само църковен характер – по – важно било политическото подчинение, обусловено от влизането на българския владетел в кръга на “семейството на владетелите”, начело на което бил византийския василевс. Така по силата на кръщението Борис се превърнал в “духовен син” на византийския император и според византийският възглед му дължал и политическо подчинение. Според тогавашния патриарх Фотий християнизирането на един чужд народ или на едно “варварско племе” представлявало най- сигурното средство за премахване на всяка негова враждебност или неподчинение на византийската политика. Търсейки приемливо решение за бъдещето на държавата Борис се обърнал към другия християнски център – папския Рим. На 29 август 866г Борис 1-Михаил проводил пратениците Петър (вероятно кавхан) и боилите Йоан и Мартин при папа Николай 1 (858 – 867г.) със 115 въпроса относно бита, нравите и вярата на новопокръстените българи. Папа Николай 1 изтълкувал това като желание за приобщаване към Римската църква. Същевременно подобно пратеничество пристигнало в двора на Людовик Немски в Регенсбург. Борис желаел възстановяване на отношенията между двете страни и изпращане на немски духовници в България. “Отговорите на папа Николай 1 по допитвания на българите” (отговорите са 106) били старателно подготвени от канониста Анастасий Библиотекар и били връчени на българския княз от папска мисия на опитните дипломати и изпитаните мисионери епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски в българските земи през есента на 866г. Подобно на константинополския патриарх папата също не изразявал ясно становище по въпроса за самостоятелността на българската църква. Тъй като папата обявил покръстването на българите от Константинополската патриаршия за невалидно, папската мисия в Плиска започнала повторно покръстване. Междувременно в началото на 867г, в България пристигнали желаните от Борис немски духовници, начело с епископа на Пасау Херменрих. Немските мисионери обаче заварили в България усилената През втората половина на 867г. в Рим пристигнало българско пратеничество с искане Формоза Портуенски да бъде ръкоположен за архиепископ на България и да бъдат изпратени по – низши духовници. Папата отказва и предлага на Борис избор между Павел Популонски и други двама епископи. Междувременно папа Николай 1 умира. Новият му заместник папа Адриан 2 (867 – 872г.) поддържал решението на предшественика си да не се дава независима църква на България. През 867 – 868г. епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски се завърнали в Рим. Последвала нова молба на княз Борис за български архиепископ да бъде ръкоположен дякон Марин или Формоза Портуенски. Адриан 2 отново му отказва и в замяна му предлага поддякон Силвестър, който пътува до България. Този избор е отхвърлен и пратениците на Адриан 2 се връщат в Рим. В резултат от отказите на Адриан 2 за ръкополагането на избран от Борис духовник за архиепископ, настъпило охлаждане на отношенията с Рим. В края на 869г. Борис възстановил отношенията си с Константинополската патриаршия. През 867г. император Михаил 3 е убит и на негово място на византийския престол застава Василий 1 Македонец (867 – 886г.). Той е първият представител на Македонската династия ( 867 – 1056г.). При нейното управление империята достигнала върха на своето политическо, военно и културно могъщество. Същевременно през 867г. след смяната на престола, патриарх Фотий е отстранен и на негово място патриарх става Игнатий. Настъпила промяна и в отношенията между Източното и Западното духовенство. От произнасането на анатема срещу папа Николай 1 от патриарх Фотий през 867г. по време на събор на източните църкви империята изпратила няколко делегации до Борис по въпроса за българската църква. През 868г. се създали условия за диалог между Адриан 2 и патриарх Игнатий. Решаване на българския църковен въпрос. С цел изглаждане на различията между Изтока и Запада през октомври 869г. бил свикан Осмият църковен събор в Константинопол. На него присъствали представителите на Римската църква и на останалите източни патриаршии- Йерусалимската, Александрийската и Антиохийската. На 4 март 870г. император Василий 1 поканил в двореца представителите на целия християнски свят, където било въведено и българското пратеничество. Неговият водач Петър, приветствал представителите на Римската църква, след което поставил открито пред всички за разглеждане въпроса за юрисдикцията над българската църква, т.е. дали тя да бъде подчинена на Рим или Константинопол. Било взето решение за завръщането на българската църква към Константинополската патриаршия. Така датата 4 март 870г. се приела за начало на автокефална Българска църква. Според решенията на Осмия църковен събор от 870г. българската църква става автокефална архиепископия с епископи, които влизат със своите епархии в диоцеза на Константинополската патриаршия. Особено важна стъпка е утвърждаването на самостоятелността на българската църква е решението на църковния събор в Константинопол от 879 – 880г., който изважда българските епископи от епархийските списъци на Константинополската патриаршия. С това българската църква става окончателно автокефална - независима във вътрешните си работи и само канонично подчинена на Константинополската патриаршия. Това е изключително голям дипломатически успех на Борис , като единствена от останалите славянски държави България притежава самостоятелност в църковните си дела. Неочакваното поражение, което Римската църква претърпяла на Осмия вселенски събор в Константинопол, не й отнело надеждата, че тя може отново да придобие българския църковен диоцез. Новият папа Йоан 8 (872-882г.) изпратил две послания до Борис между 872 и 874г., опитвайки се да го убеди да се присъедини към Римската църква. През 878 и 879г. папата се опитал да въздейства на княза чрез нови писма и пратеничества, но българския владетел не желаел да скъса с Константинопол. През 882г. папата отправил последно послание до Борис с увещания Българската църква да се присъедини към Рим, но така и не получил отговор от българския княз. Окончателният избор между Рим и Константинопол Борис взема под влиянието на няколко фактора: блестящата византийска култура, географската близост. В сравнение с Римската църква, Константинополската патриаршия е по – либерална по отношение за изискването за използването на трите свещени езика – еврейския, гръцкия и латинския в богослужението, като допуска създаването на поместни църкви, в които се употребява езикът на местната етническа общност. Друга съществена разлика е отношението между светската и църковната власт - във Византия светската власт е над църковната (цезаропапизъм) , докато в диоцеза на римския папа владетелите са подчинени на духовната власт (папоцезаризъм). С окончателното решение за присъединяване към Константинополската патриаршия България избира културното влияние на Византия, която по това време е най – големият културен център в Европа и ориентацията към нея означава възможност да се черпи от богатата й култура. Организация и структура на Българската църква. В периода 864 – 870г. все още не са били положени основите на българската църква. Византийската мисия от 864 – 866г. имала за цел основно да покръсти българското население и да го приобщи към християнството. От 866-870г. българската църква била устроена по римски образец. Решенията от 4 март 870г. за поставянето на българската църква под юрисдикцията на Византийската патриаршия положили началото на организационното изграждане на българската архиепископия по подобие на Константинополската патриаршия. Седалище на архиепископа става Дръстър, стар християнски религиозен център. Във вътрешното управление на църквата архиепископът е напълно независим – само формално той се намира под юрисдикцията на константинополския патриарх. Той е бил избиран от епископите и не е бил утвърждаван от византийския патриарх. Структурата на църквата е подобна на Константинополската патриаршия – канцелария на архиепископията и вероятно седем епископии. След приемане на славянската писменост византийското духовенство постепенно е заместено с българско и е активизиран строежа на църкви и манастири. Реформи в държавната структура. Особено важна част от новата християнска култура е приемането на ново църковно и светско законодателство. Това се налага, тъй като на Борис е ясно, че старото езическо законодателство на българи и славяни, въпреки реформите на Крум не може да реши съвременните проблеми на страната. Затова и във въпросите на Борис до папа Николай 1 се съдържа питането за новите християнски закони. Вероятно веднага след приемането на християнството започват да се прилагат някои византийски закони, които след въвеждането на славянската азбука, започват да се превеждат на славянски език. Законът за съдене на хората, преработен от византийската Еклога заляга в основата на българското законодателство през Средновековието. Други важни закони са Земеделския закон и Номоканонът, който преработен за българските условия получава името “Кърмчая книга”. Въвеждането на новото законодателство представлява съществена част от реформеното дело на Борис. То играе важна роля за консолидирането на обществения живот в България и има голямо значение за премахването на различията в обичайното право на славяни и българи- съденето по общите закони допринесло за консолидирането на новата етническа общност. Със своята автокефална църква и новото законодателство България се превръща в модерна християнска държава по византийски образец. Константин – Кирил и Методий – първи славянски просветители. През 9в. във Византия започва стопански, политически и културен възход. Магнаурската школа – един от първите европейски университети, става център на византийската и европейска наука, осигуряващ прехода от античната към средновековната цивилизация. Конфликтът между Източната и Западната църква се изостря силно при патриарх Фотий и папа Николай 1. Един от елементите на съперничество е борбата за влияние върху славянските общности и държави при приобщаването им към християнството. Във връзка с това византийската дипломация подготвя славянската писменост. Създаването на славянската писменост се свързва с имената на братята Константин – Кирил и Методий. Те били родени в Солун в семейството на друнгария Лъв – помощник на солунския управител; майка им се казвала Мария. По – възрастният брат Методий, който бил роден 815г., отрано се отдал на военно - административна служба и бил назначен за управител на една славянска област във Византийската империя. През 851г. Методий се замонашил в манастир в планината Олимп в Мала Азия, а по – късно станал игумен в манастира “Св. Полихронион”. Кирил, чието светско име било Константин, бил роден през 826г. Още като малък бил блестящ ученик – на 14 години написал първото си произведение “Похвала на свети Григорий Назиански”. През 843г. постъпил в Магнаурската школа в Константинопол, където негови учители били бъдещият патриарх Фотий и бившият солунски митрополит Лъв Математик. Неговите способности били оценени и му било предложено място в светската йерархия. Константин обаче отказал и станал духовник и библиотекар в патриаршеския храм “Св.София”. През 850г. той заел мястото на Фотий , като преподавател по философия в Магнаурската школа, където получил и прозвището “Философ”. През 855г. била първата религиозно – дипломатическа мисия на Константин заедно с Фотий – т.нар. “мисия при сарацините”. Тя била осъществена по поръка на император Михаил 3, който получил молба от багдадския халиф да му изпрати учени мъже, които да защитят християнската вяра. През 861г. двамата братя отново извършили църковна и дипломатическа мисия при аланите, които населявали по това време околностите на гр. Фила на Кримския полуостров. Двамата започнали работа по съставянето на новата писменост в манастира “Св. Полихронион” през 855г. През 862 – 863г. двамата братя заедно с малък кръг ученици превели от гръцки на славянски основните византийски богослужебни книги. – Изборно (Неделно) Евангелие, Апостола, Псалтира, Молитвослова, Октоиха и Постническия синод. Така империята вече можела да пристъпи към осъществяване на намеренията си, а именно приобщаване на славяните от Централна Европа. През 855г. била извършена първата покръстителска и проповедническа мисия на Кирил и Методий. По поречието на р. Брегалница 54 000 души приели християнството и новата азбука. През 862г. княз Ростислав изпратил пратениците си в Константинопол с две основни цели: сключване на военен съюз с Византия и издействане на проповедници на славянски език. Именно това била и причината, заради която византийската културна дипломация възложила създаването на славянската писменост – основната цел на империята била разпространението на влиянието й над славянската страна Великоморавия , която заемала обширни територии в Централна Европа. През пролетта на 867г. двамата братя и част от техните нови моравски ученици заминали за империята, за да съобщят в Константинопол резултатите от своята мисия и за да посветят моравците в църковни санове. На път братята минали през Панония. Там местният княз Коцел ги помолил да останат и да подготвят местни ученици. Кирил и Методий останали там 6 месеца и обучили 50 ученици. Морският път за Константинопол минавал през Венеция, където господствало немското католическо духовенство. По негово настояване бил устроен публичен диспут, на който се обсъждала тезата за “трите свещени езика”. Константин- Кирил Философ блестящо защитил правото на народите да славят Бога на свой език. Неговите аргументи направили дълбоко впечатление на латинското духовенство, поради което римския папа отправил любезна покана да посетят столицата му. След кратко пътуване до Константинопол , откъдето взели мощите на св. Климент, те се отправили към Рим. През декември 867г ги посрещнал вече новоизбраният папа Адриан 2 (867 –872г). Заедно с двамата братя, той отслужил литургии на латински, гръцки и славянски, което означавало пряко признание на славянския език. Също така папата благословил славянските книги и ръкоположил за презвитери – свещеници учениците на двамата братя - Горазд, Климент, Наум и Ангеларий. След Кириловата смърт Методий се установил при княза на панонските славяни Коцел (861 – 872г.) като архиепископ, но без да има диоцез. До посещенията си в Рим двамата братя били само проповедници и най – вече учители на славянски език във Великоморавия. Те нямали своя църква , а се подвизавали в диоцез на папството с поместно немско духовенство. Едва след посещението в Рим Методий и учениците му станали служители на Западната църква. През 869г. папата издал була, в която разрешавал да се четат на славянски литургии и други богослужебни книги, но след като били прочетени на латински. Ръкополагането на Методий за архиепископ на Панония и за папски легат и неговата усилена дейност за изграждане на църковната организация със славянско богослужение накърнили силно интересите на немското духовенство. Той бил обвинен, че проповядва и учителства в тяхна област. Така през ноември 870г. той бил осъден и заточен за две години и половина в манастир в Елванген. Тъй като отношенията между Източната и Западната църква били все още силно изострени от Осмия църковен събор през 870г, папата не се застъпил ведната за него. През септември 873г. по заповед на папата Методий бил освободен и ръкоположен за архиепископ на Великоморавия със седалище Велеград. При новия княз Светополк през 869 – 870г. се засилило немското църковно и политическо влияние и поради изострените отношения папата забранил на Методий да служи на славянски език, но архиепископа не се съгласил с това. Така в началото на 880г. отново бил изправен пред църковен съд в Рим. Той се защитил блестящо и през лятото на 880г. Йоан 8 позволил да се четат деянията и проповедите на Исус Христос на славянски език. В края на 881 и началото на 882г. Методий бил поканен от император Василий 1 Македонец в Константинопол, когато василевсът изказал похвално слово за делото на двамата братя. След добрия прием Методий се завърнал във Великоморавия и се отдал на активна книжовна дейност. На 6 април 885г. Методий починал и бил погребан в съборната църква на Велеград. Малко след смъртта му пристигнала папска була от новия папа Стефан5 (885 – 891г.), с която се забранявало славянското богослужение. Под влиянието на немското духовенство княз Светополк започнал ожесточена разправа с учениците на Методий - Горазд, Наум, Климент, Ангеларий и Лаврентий били затворени и оковани във вериги, а по – късно били прогонени от Великоморавия. Друга част от учениците били убити или продадени в робство във Венеция. Дейността на Кирило – Методиевите ученици вБългария. Пред създаването на славяската азбука, както повечето варварски държави, България нямала собствена писменост. Повечето от запазението надписи през първата половина на 9в. били на гръцки език - Хамбарлийски надпис на хан Крум; втори Хамбарлийски надпис от 813г; Сюлейманкъойски и Чаталарски надписи; Маламировата каменна надпис и др. Черноризец Храбър в своето прозведение “За буквите” свидетелства за използването на руническото писмо. До покръстването основен служебен език бил гръцкият, а след приемането на християнството за кратко време бил използван и латинският. Пристигането на Климент, Наум и Ангеларий в България. В началото на 886г. трима от Кирило – Методиевите ученици – Климент, Наум и Ангеларий пристигнали в България. Това била единствената славянска страна, в която можели да намерят не само убежище, но и условия за продължаване на своята дейност. Устроеното от княз Борис посрещане на прокудените Кирило – Методиевите ученици в Плиска било ясен знак, че България откликва съпричастно на славянската просветителска кауза. Скоро след настаняването им в столицата Ангеларий починал. Същевременно през 866г.. от Константинопол пристигнали и част от онези ученици на славянските първоучители, които продадени като роби във Венеция случайно били откупени и спасени от пратеник на византийския император. След продължителни разговори на славянските духовници и учители с българския владетел и приближените му боляри, се оформил план да бъдат създадени две основни средища за обучение на духовенство и за просветно – книжовна дейност на славянски език. Първото се намирало в областта Кутмичевица (дн. в Македония) с център Охрид, а второто – в североизточна България с център Плиска. Също така било решено Наум да организира свой кръжок от книжовници в Плиска, а Климент да разпространява дейността си в Кутмичевица. Други средища на просветителска дейност станали градовете Девол и Главница. Охридска книжовна школа. В определената му област Климент разгърнал широка проповедническа и книжовно – просветителска дейност, която имала значение както за цяла България, така и за останалите славянски страни. За седем години той обучил 3 500 ученици, повечето от които станали духовници. Покрай грижите за подготовка на църковен клир Климент намирал време и за църковен труд и уредба на българската църква. Освен това Климент организирал строителството на множество църкви и манастири. На църковно – народния събор от 893г. било взето решение за въвеждането на църковно – славянския език като богослужебен. Това дало възможност на учениците на Кирил и Методий да влязат в клира на българската църква. Също така през 893г. на събора в Преслав, по молба на княз Симеон Климент бил ръкоположен за “пръв епископ на български език”в областта Драгувития и Велика и църковен надзорник на “третия дял на Българското царство”. Извършил изключителни дела за развитието на славянската книжовност и за духовното прераждане на българския народ, Климент Охридски починал на 27 юли 916г. и бил погребан в църквата на основания от него манастир “Св. Панталеймон” в Охрид. В областта, където развивал своята дейност Климент Охридски, той допринесъл за разпространението, осмислянето и възприемането на християнството; положил основите на българската образователна система и църковната уредба. Климент Охридски утвърдил славянската писменост и извършил значителна книжовна дейност. Книжовната школа в Плиска. Наум разгърнал дейността си в Плиска и Североизточна България. Първоначално извършвал само църковно – проповедническа дейност. С подкрепата на княза Наум създал в манастира край Голямата базилика в Плиска книжовно средище и училище, където ръководел преписването и разпространението на основните богослужебни книги. Под неговото ръководство и напътствия в усилената духовна дейност участвали такива изтъкнати черковници и книжовници като Йоан Еказрх и Константин Преславски. Успоредно с това Наум се посветил и на книжовна дейност- неговите произведения поставили основите на славянската и българската църковна химнография. Заради неуморната си работа в този дял на България той бил наречен от своите житиеписци “мизийски светилник”. Когато Климент бил ръкоположен за епископ, Наум заминал за Охрид, за да просвещава, учителства и ръководи книжовността вместо него. Средище на дейността му станал основаният от него със съдействието на княз Борис и сина му Симеон манастир край Охридското езеро, запазен и до днес и носещ неговото име “Св. Наум”. Там известният български книжовник и просветител починал на 23 декември 910г. Важна роля в организирането и ръководенето на книжовната дейност играели и двама Борисови родственици: Неговият замонашил се брат Докс и завърналият се от учението си в Константинопол негов трети син, също монах – Симеон. Първото книжовно произведение на българския книжовник Йоан Екзарх “Небеса” е съставено преди 893г. чрез покровителството и вдъхновението на черноризец Докс. Замяна на глаголицата с кирилицата. Възникване на литературен старобългарски език Славянската азбука, която създали Кирил и Методий през 855г. се наричала “глаголица”. Тя била разпространявана със своя първообраз от Кирило – Методиевите ученици след 886г в България. От този период били запазени някои глаголически книжовни паметници и надписи – Киевски надпис, Синайския псалтир, Синайския требник, Асеманиевото и Зографско евангелие, Рилските глаголически листове и др. В края на 9в и началото на 10в Климент Охридски реформирал създадената от братята глаголическа графична система, като въвел ново изписване на буквите. Променената азбука била наречена “кирилица” на името на Константин- Кирил Философ. За нейна основа послужили гръцкото заглавно писмо, но за някои от специфичните български звуци били запазени глаголическите знаци. Дълго време двете азбуки се използвали успоредно. Въз основа на диалекта на солунските славяни и утвърждаването на новата писменост чрез дейността на двете книжовни школи – в Охрид и Плиска, възникнал и се оформил тогавашният литературен и църковно – славянски език. По –нататъшното си развитие и обогатяване той претърпял при управлението на Симеон - в произведенията на Климент Охридски, Черноризец Храбър, Константин Преславски и др. Постепенно България се превърнала в културен и книжовен център на славянските държави. Създадената книжнина се разпространила не само в България, но и сред другите славянски народи – руси и сърби, а след 14в. множество старобългарски произведения останали във Влашко и Молдова. Опит за езическа реакция. През 870г. княз Борис водил неуспешна война със сръбски племена. Сърбия пленила престолонаследника Владимир – Расате и 12 велики боляри.Тогава българският княз се срещнал лично със сръбския жупан Мутимир и след размяна на подаръци, двамата сключили мирен договор, по силата на който Сърбия освободила военнопленниците. Малко след това, в периода 883 – 885г. княз Борис и Арнулф, управител на Панония, воювали срещу Великоморавия и българските войски опустошили граничните й области. През 889г. княз Борис се оттеглил от българския престол и отишъл в манастир. Той предал властта си на първородния си син Владимир Расате (889 – 893г.). Възможно обяснение за доброволната абдикация би могло да бъде желанието да види как приемникът му ще продължи наченатото дело. Тези решения са изключително важни, защото с това се дава възможност за пълното разгръщане на славянския език в държавата, църквата и културата. Изградените църковни школи в Плиска и Охрид спомагат за ликвидирането на съществуващото дълги години двуезичие. Славянския език се налага не само като писмен, но и като говорим. Постепенно той е усвоен от цялото население и навлиза във всички сфери на живота. Налагането на славянския език означава, че по същество асимилационния процес е завършен и че в края на 9 и началото на 10в. се образува една единна българска народност. Нейното формиране представлява един от най – важните резултати от реформите на Борис. След като свалил Владимир Расате от престола и оставил държавата в ръцете на Симеон, княз Борис отн0во се оттеглил в манастир, където починал на 2 май 907г. Скоро след смъртта му той бил канонизиран от Българската църква за светец. Присъединяването на България към Константинополската патриаршия обвързвало страната с империята. Тъй като през Средновековието Византия била най – богатият културен център на Европа, контактът на българската култура с него дал решителен тласък в развитието й. Влиянието на империята навлязло и в управлението на България. От Византия било усвоено модерно законодателство, съобразено с българските условия. То изиграло важна роля за консолидирането на новата етническа общност. Делото на Кирил и Методий и техните ученици имало изключително важни последици и значение. То довело до изтласкването на гръцкия език от богослужението и до заменянето му със славянския. Развитата книжовна дейност поставила трайните основи на старобългарската литература на славянски език и подпомогнало процеса на изграждане на единна българска народност. България се превърнала в първи център на славянската книжовност и култура, като по този начин тя спасила делото на двамата братя за много векове напред и за другите славянски народи. Голяма роля за приемането на славянската писменост и книжнина изиграл княз Борис. Това била неговата втора голяма дипломатическа и културна победа. Българския владетел изгубил всичките си войни, но издигнал страната със своите реформи. Борис бил един от най – мъдрите български държавници, голям реформатор, умел дипломат. Приемането на християнството и след това на славянската писменост били стъпки с огромно значение за развитието на България. Твърдостта и последователността, с които Борис предприел тези стъпки, били доказателство за големите му владетелски качества. Той превърнал България от езическа в християнска държава с модерно законодателство. Борис е първият канонизиран от нашата църква българин. За светци били провъзгласени и светите седмочисленици – Константин – Кирил, Методий, Горазд, Климент Охридски, Наум Охридски, Сава и Ангеларий. През 1985г. енциклика папа Йоан Павел 2 обявил братята Кирил и Методий за “покровители на Европа”. Това разкрива значението на тяхното дело не само за българската, но и за цялата европейска история. |