| Автор RValtcheva | |
| 25 Aug 2006 | |
| Увод. През XVIII – XIXв. в българските земи като последици от промените в Османската империя настъпили множество изменения в живота на българите. В резултат на опитите за интегрирането на Турция към европейския свят се разширило влиянието на Западно европейските земи в пределите на империята. Промените в империята се отразили върху стопанския и културния живот на българите. Навлизането на стоково – паричните отношения и зараждането на частната собственост дали тласък в развитието на селското, градското стопанство и търговията. В духовното пробуждане на българите книжовността става основното поле, в което се съсредоточават първите национални прозрения и първите битки за утвърждаване на националната самоличност. Започнало трайно проникване на западноевропейската цивилизация в производството, в търговията, в ежедневието. Откривали се нови възможности за безпрепятствено навлизане на просвещенските идеи, за реформиране на местната просвета, за зараждане на националната идея сред покорените християни. Успоредно с развитието на икономиката и новата социална структура, в българското общество постепенно настъпват сериозни промени в културната общност. През ранното Възраждане видимо се увеличава броят на работещите книжовници и преписвачите. Все по – отчетливо се откроявали отделните книжовни школи като Рилска, Самоковска, Етрополска, Врачанска, Котленска и др. Важна промяна в духовния климат на Балканския полуостров е нарасналият интерес към историята. Пробуждането на национално чувство сред европейските и балкански народи се съпътства от огромен интерес към историята като знание. Като проява на появилата се тенденция се изявяват трима католически просветители : Кръстъо Пейкич ( 1669 – 1731г.), Партений Павлович ( 1695 – 1760г.) и Христофор Жефарович ( ? – 1753г.). Техните произведения изиграват важна роля за навлизане на идеите на европейското Просвещение сред българското общество. Партений Павлович от своя страна съчетавал умело качествата на политик и книжовник. Роден в Силистра, той учил в прочутата “бейска” академия в Букурещ, посещавал различни школи в Италия, Костур, Корфу, Янина. През 20-те и 30-те години на XVIII в. участвал в политически мисии, по – късно бил избран за епископски викарий в Сремски Карловци, където се занимавал с проповедническа дейност. Името на Христофор Жефарович е свързано с разпространението на една от най – популярните сред българите печатни книги - “Стематография”. Сборникът бил издаден през 1741г. във Виена и включвал изображения на южнославянски владетели и светци, придружени с гербовете на различните народи и области. Включените в “Стематография” гербове на Мизия, Тракия, Македония и България, както и литографии на български владетели и светци, съдействали за разбуждане на националното самочувствие на българите. Сборникът е по подобие на “Стематография” на Павел Ритер Витязович, издадена на латински език през 1701г. Първите съчинения за историята на България в чужбина били дело на Йосиф Асемани 1755г. и на Андрия Качич – Миошич през 1756г. По същото време добър прием сред българите католици намерила и ръкописната история на българския народ на латински език, изготвена през 1761г. от францисканският монах Блазиус Клайнер. Най – яркото събитие в духовния живот на ранновъзрожденското ни общество обаче било свързанос името на Паисий Хилендарски. В богатите библиотеки на атонските манастири и по време на своите пътувания из страната той открил многобройни свидетелства за историята на българите и постепенно у него се оформила идеята да събере всичко в една книга под общото заглавие “ История Славянобългарская”. В манастирите той открива изворите за историята - стари царствени грамоти, поменици, жития, както и съчиненията на Евтимий Търновски, Климент Охридски, Радослав, руските Пролог и Кърмчая книга, стематографиите на Христофор Жефарович и Павел Ритер Витязович. Съчинението на Паисий включва два предговора – един преведен и преработен за ползата от историята и един оригинален; изложение на българската история, кратко изложение на сръбската история; списък на българските царе; раздел за славянските просветители и българските светци и послесловие, общо около 85 страници. От съдържателна гледна точка, спциалистите обикновено изтъкват, че Паисий идеализирал българската история и съзнателно подбирал само тези факти, които потвърждавали романтичната му комцепция за националната история на българите. Същевременно болшинството автори открояват програмното звучене на “История Славянобългрская” и подчертават, че Паисиевата история отбелязва зараждането на националноосвободителната идеология на българите. Подобни оценки имат своето основание, но в тях до голяма степен прозира къде неосъзнато, къде целенасочено, стремеж към модернистично тълкувание на Паисиевия текст. Не може например да се обвинява Паисий в погрешни интерпретации на българската история, във фактологически грешки или празноти, защото на нивото на тогавашните познания изложението на Паисий представлява една цялостна и приемлива картина за средновековното минало на българите. Особено ненаучно звучат твърденията, че Паисий прозрял водещите тенденции в историческото развитие на възраждащото се българско общество и ясно формулирал програмните задачи, които българите трябвало да разрешат, ако искат да се запазят като народ: изграждане на новобългарска просвета, борба срещу духовния гнет на Гръцката патриаршия и политическа борба срещу турските поттисници. Опитите за модерен прочит на “История Славянобългарская” ни отдалечават от реалното звучене на Паисиевата история през периода на Ранното Възраждане. Не трябва да се забравя, че масовият ефект, който й се вменява от дистанцията на времето практически не е бил осъществим за втората половина на XVIII в.. Достатъчно е да си припомним, че твърде дълго “Историята” остава достояние на един ограничен кръг читатели и слушатели. Едва пред XIX в. условията на набиращото скорост просветно движение и на фона на придобиващата все по – страстен характер църковна разпра с Гръцката патриаршия, духовните лидери на българското общество придават на Паисиевите идеи нова острота и много скоро те зазвучават със силата на една осъзната национална платформа. В анализа на миналото, направен в духа на романтизма, Паисий извежда своите назидателни заключения, които са подчинени на определени историчеки цели. Преди всичко той се стреми да пробуди националното чувство, мисълта за принадлежност към българския народ. Паисий критикува всички, които се срамуват от своя род и припомня, че българите са били славни и макар и бедни са достойни за уважение: “О, неразумни юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четеш по свой език и не думаш!”. С тези разсъждения Паисий логически чертае политическата програма на новата епоха, която се базира главно на националната идея, изразена в стремежа да се запази българската народност в условията на робството и да се осигурят условия за нейното бъдещо историческо развитие. С историческото чувство на народа той се опитва да обоснове правата на българите. По – нататък мирогледът му представлява смесица от ренесансови мотиви, просвещенски настроения и политически национални интереси. Никъде в “Историята” Паисий не е говорел открито за бунт или въстание. Единствените директни призиви, които той адресирал към своите сънародници са свързани с опознаване и опазване на българския език, на българската история и култура. И точно тук никому неизвестният хилендарски монах успял да постигне най – силен ефект. По пътя на внушеничта той разбуждал онези пластове в съзнанието на българина, които му давали ориентир за неговата “другост”, за принадлежността му не само към “раята” на падишаха, но и към една езикова и родова общност със своя история и култура, със свое място сред народите в света. Разказът му бил толкова силен, че слушателите и читателите не можели да останат равнодушни към съдбата на своя народ. Точно това предопределило и големия успех на “История славянобългарская” сред духовния елит на тогавашното българско общество. Израз на този успех са многобройните преписи и преправки на “История славянобългарская”, разпространявана из различни селища на страната почти до края на възрожденската епоха. Паисий предлага и съвсем оригинални идеи. За пръв път той обосновава идеята за еманципация на българите в балканския свят. Без да създава нова идеологическа система, Паисий успява да долови трепетите на буржоазната епоха, да преработи презсвоя патриотичен дух идеите на новото време, да направи от тях знаме на нацията. В такъв смисъл неговата идеология и политически концепции имат буржоазен характер. Мирогледът му отразява дълбоко потребностите на общественото развитие. В началото на Възраждането, когато социалната диференциация е още недостатъчна, когато българското общество като цяло изпитва гнета на робството, когато зараждащото се национално чувство доминира над класовото чужство, пробуждащия се буржоазен национализъм отговаря на интересите на цялото общество и представлява силно оръжие за националната еманципация. В такъв смисъл идеологията на Паисий става национална идеология в начевашата борба за политическо и духовно освобождение. В политическо отношение Паисий акцентува главно на националното обособяване на основата на езика, писмеността, културата и историческите традиции. Така той изразява и идеалът на Просвещението. Паисий излага и защитава идеята за духовно обособяване на българите чрез отхвърляне на църковната опека и културното влияние на гърцизма и чрез възстановяване на българската духовна йерархия. На трети план излиза идеята за българската държавност. По – нататък Паисий продължава да залага на победата на кръста над полумесеца и отправя надеждите си към Русия – “голямата северна страна”. Освен чисто патриотичните елементи, в идейната характеристика на “История славянобългарская” реално могат да се обособят два важни компонента. Със своята творба Паисий утвърждава говоримия език като основа на новобългарската книжовност и второ – Паисиевата интерпретация на българската история е изцяло изградена върху принципите на просвещенския рационализъм. Това проличава не само във водещия за цялото съчинение мотив – “чети, да знаеш”, а най – вече в общофилософското разбиране на Паисий за света и човешката история. Неслучайно той повтаря често думите “разум”, “знание”, “истина”, “мъдрост”, “учение”. “книжовно умение”. Проследявайки едно или друго събитие от миналото на балканските народи, Паисий не забравя да подчертае, че паденията идват тогава, когато държавата се управлява от “неразумни”, “самонадеяни” владетели. Като книжовно и историописно произведение “История Славянобългарская” носи белезите на другите български книжовни творби от XVIII в., но отразява много по – ярко общите за всички тях иде и чувства: мисълта за българите, националното усещане, човеколюбивите настроения на Ренесанса и Просвещението. Като последовател на делото на Паисий Хилендарски се появили анонимният Зографец, автор на “Зографската история”, писана по времето, когато била завършена и “История Славянобългарская” през 1762г. и йеромонах Спиридон Габровски, който съчинил през 1792г. четвъртата за XVIII в. българска история – “История во кратце о болгарском народом словенском”. Софроний Врачански. Идеите на Паисий Хилендарски за развитие на българската просвета, за духовна и обществена пробуда на българския народ намерили още по – завършен израз в дейността на Софроний Врачански – една от най – изявените възрожденски личности от края на XVIII и началото на XIX в. Софроний Врачански е роден през 1739г. в Котел в заможно джелепско семейство. През 1762г. Стойко Владиславов станал свещеник, а три години по – късно имал възможността да се срещне с Паисий в Сремски Карловци и повлиян от неговите идеи, направил първия препис на “История Славянобългарская”. През 1775г. Софроний посещава Атон, където в продължение на 6 месеца изучава гръцкия език и литературата. След дълги митарства поп Стойко Владиславов е назначен на 16 септември 1794г. за епископ на Враца и приел духовното име Софроний. Въпреки трудностите, разгърнал активна просветителска дейност в селищата от своята епархия. По – късно бил задържан от видинския отцепник Осман Пазвантоглу и трябвало да престои почти три години във Видин. След като бил освободен, Софроний се установил през 1803г. в Букурещ и останал там до края на живота си (1813г.). След първия препис на Паисиевата история през 1765г. той направил още един през 1781г. по време на принудителния си престой във Видин успял да състави и два обемисти сборника, наречени “Видински” с църковни слова и поучения, преведени от гръцки. През 1806г. издал първата печатна книга на новобългарски – “Неделник”( “Кириакодромион” ,“Софроние”). Малко преди това той завършил и най – добрата си книжовна творба – “Житие и страдания грешнаго Софрония”. През есента на 1804г. за Петербург заминала специална делегация начело със Замбин и Некович, изпратена от български първенци от северозападните български земи, с цел да потърси помощта на Русия за подобряване положението на българския народ. След избухването на поредната руско – турска война през 1806г. букурещкия политически кръг се активизирал още повече. Руската армия окупирала Влашко и Молдова и Софроний Врачански влязъл в пряк контакт с командването на Дунавската армия. За да помогне на руското настъпление, Софроний изготвил и два призива през 1810г., с които разяснявал необходимостта да се оказва всестранна подкрепа на руските отряди. По негова инициатива през 1811г. било издействано решение за сформирането на български доброволчески отряд (българска земска войска) от 2000 - 2500 души, който взел дейно участие в бойните действия на юг от р. Дунав – Тутракан, Силистра и Русенско. През 1811г. Русия започнала преговори за подписване на мир с Високата порта. Софроний Врачански изготвил “Молба” до главнокомандващия генерал Кутузов. В нея в 14 точки се излага целта на руско – българските отношения, както и политическите и икономическите искания на българите да се обособи автономна българска област на север от Дунава (от емиграцията във Влашко и Молдова) и евентуално създаване на подобна област южно от Дунава, когато това бъде възможно. Исканията на българите били да могат да се управляват от свои избираеми магистрати, да се ползват с църковна автономия и да имат гарантирани възможности за стопанска инициатива. Това е първият опит за създаване на политическа платформа в хода на национално – освободителното движение. Молбата на Софроний Врачански се явявала фактически първата възрожденска програма за разрешаване на българския политически въпрос. Руско – турската война от 1806 – 1812 завършва с Букурещки мирен договор, който бил сключен на 16 май 1812г. По договора Русия получавала част от Бесарабия и територии по грузинското крайбрежие на Черно море. Потвърдени са привилегиите на Дунавските княжества. На Сърбия се предоставя вътрешно самоуправление, което облекчава по – нататъшното освободително движение на сръбския народ. Сключеният договор не предвиждал исканията на българите, а на следващата година Софроний Врачански починал. Така, чрез многообразната си дейност преди всичко като книжовник, после като духовник и проповедник, като просветител и патриот Софроний Врачански се налага като най – ярка фигура на Българското Възраждане от края на XVIII и началото на XIX в. В началото на XIX в. се оформила и Западно – българската литературна школа, чийто най – ярки представители били хаджи Йоаким Кърчовски (ок.1750 – ок.1820г.) и Кирил Пейчинович (ок.1750 – 1845г.) живели и творили в Македония. Йоаким Кърчовски отпечатал пет книги в периода 1814 – 1819г. Първата от тях се наричала “Повест ради страшного и второго пришествия Христова” от 1814г. Друга негова творба е сборникът с поучения и тълкувания на библейски текстове и нравоучителни разкази на новобългарски език. Сборниците получават голяма популярност и претърпяват няколко издания. Кирил Пейчинович издава през 1816г. в Будим книгата си “Огледало”, а по – късно издава и “Утешение на грешните” и “Житие на княз Лазар”. Той бил монах в Хилендарския манастир, по – късно игумен на манастира “Св. Атанас” В Тетовско, същевременно книжовник и просветен деец и издател на религиозна книжнина. Като един от последователите на Софроний Врачански, той е радетел на просвета на новобългарски език.Заключение. Начало на духовното пробуждане на бълагрския народ поставило произведението на Паисий Хилендарски - “История Славянобългарская”. Неговите идеи и внушения били насочени към зараждането на българското самосъзнание, водещо до духовното обособяване и националната еманципация на българите. Паисий Хилендарски и Софроний Врачански са две фигури, които въплъшават народния будител. Техните последователи превръщат призивите за родолюбие и християнска твърдост в активна борба за просвещение и освобождение на българската нация. |
понеделник, 6 декември 2010 г.
Възраждане : Зараждане на националноосвободителна идеология
Възраждане : Начало на българското възраждане
| Автор RValtcheva | |
| 25 Aug 2006 | |
| Увод. Падането на България под турска власт прекратява естественото развитие на българската средновековна цивилизация. В българските земи е наложена една различна цивилизация, противоречаща на духа иисторическите традиции на българската материална и духовна култура, на нейните стопански и обществени форми, на нейните културни, религиозни, народностни и езикови основи. В края на XIVв. по – голямата част от българските земи били завладени от османските турци. Изключение правели някои черноморски градове – Несебър (Месембрия), Анхиало (Поморие) и Созопол, които били покорени от нашествениците в средата на XVв., след превземането на Константинопол през 1453г. В резултат от турската инвазия българската държава изчезнала от политическата карта на Югоизточна Европа. Голяма част от българското население било избито или отвлечено в робство. Част от българските боляри напуснали държавата и намерили убежище в страните на Източна и Централна Европа. Друга част от аристокрацията приела исляма и била привлечена в турските управленски среди. Това довело до промени в социалната структура на бълагaрското общество и лишило народа от водачи в освободителните движения. Нашествието и заселването на други номадски племена от Мала Азия като татари, юруци и туркмени в българските земи причинили разоряването на селското стопанство в региона. Много градове били разрушени, унищожена била голяма част от материалната култура. Чуждото владичествто откъснало България от европейските земи и довело до изоставането й. Голяма част от населението била подложена на активна ислямизация, което било постигнато чрез даване на привилегии на мюсюлманите или принудително. Още в началото на XVв. започнала съпротивителната борба на покорените балкански народи. Неуспешно завършили въстаническите действия в придунавските области, начело с Константин (син на Иван Срацимир), влашкия войвода Мирчо и Фружин. Също толкова неуспешни били и опитите на българските католически предводители за съвместни военни действия срещу османците с водачите на последвалите два кръстоносни похода – полско – унграския крал Владислав III Ягело и трансилванския войвода Янош Хуниади през 1443 и 1444г. Българите водели срещу турците както пасивна борба, която се изразявала в отказ от плащане на данъци и изпълнения на задължения, така и в активна борба. Тя се изразявала в хайдутството – най – масовата и постоянна форма на българската антиосманска съпротива. В края на XVI и началото на XVIIв. българските съпротивителни действия се изразили в няколко поредни въстания, които завършили с неуспех. През 1598г. избухнало Първото търновско въстание, след провала на което неговите организатори – Дионисий Рали, Тодор Балина и братя Саркочевичи, забегнали отвъд Дунав. През 1683г. османските войски обсаждат Виена с големи сили, но обсадата се оказва неуспешна. С помощта на полския крал Ян Собиески турците са разгромени. Османските поражения станали все по – чести, а успехите на европейските сили – все по – големи. В последвалата война била създадена Свещената лига, в която се обединили Хабсбургската империя, Полша, Вененеция и Русия. През 1686г. избухнало Второто търновско въстание в което участвали 4000 души, начело с Ростислав Стратимирович и Савелий Дубровски и също завършило с неуспех. През 1688г. австрийски войски обсаждат Белградската крепост и на 6 септември Белград е превзет. Това служи като сигнал за избухване на Чипровското въстание, което също завършва с неуспех. То било организирано от Иван и Михаил Станиславови, Лука Андренин, Георги Пеячевич и Богдан Маринов. През 1689г. австрийските войски превземат Ниш и Кюстендил. В боевете участва отрядът от 600 души на Георги Пеячевич и хайдушкият отряд на Страхил войвода. Създава се петхилядна въстаническа армия, начело с хайдушкия войвода Карпош, действащ в югозападните български земи. Били постигнати успехи на въстаническите действия при Крива Паланка, Куманово и Скопие. Карпош бил обявен за крал. След оттеглянето на австрийските войски турците потушили въстанието, а Карпош бил пленен и по – късно убит. Начало на българското възраждане. Същност на Възраждането. По стара традиция в българската реч (писмена и говорима) все още се използва термина “турско робство”. Този термин, създаден в българската литература през Възраждането не е точен. Определянето на статута на едно население като “робско” има точно установени от историческата наука критерии и те не са приложими към статута на българите в Османската империя от XV до XIXв. Немюсюлманското население в Османската империя, включително и българите е наречено “рая” (стадо). За турската администрация този термин няма обиден характер, а изяснява отношенията между султана и това население. Раята е натоварена с ред задължения, данъци, такси, от които мюсюлманите са освободени и с това тя се намира в по – ниска обществена категория. Тази категория обаче не може да се сравнява с прослойката на робите в древността. Едновременно с подчиненото си положение раята е обект на специално внимание на султанската власт, тъй като нейният принос в държавната хазна представлява значителна величина, без която държавата не би могла да функционира успешно. В този смисъл раята се намира под закрилата на султана. Ето защо вместо термина “робство” трябва да се употребяват термини като турско господство, османско господство, турско владичество, османско владичестео. Груба грешка е също да се използва термина “османско присъствие”. В историческите изследвания този термин се използва за определяне на османската власт в територии от Мала Азия и Северна Африка, заселени от араби. Възраждането представлява началото на новата история на българите, време на прехода от феодализъм към капитализъм. Този преход в историята на българското общество е изключително сложен поради протичането му в условията на чужда политическа власт. Развитието на Възраждането на българското общество в състава на Османската империя води до редица особености, които го отличават от подобни процеси в Западна и Централна Европа. Основното съдържание в процеса на Възраждането е бързото развитие на капиталистическата икономика, която е трудна борба за разрушаване на старите форми на производство дава възможност за настъпването на нови промени в българското общество. Под влияние на новата икономика българското общество започва да се променя и придобива социална структура, съобразна с новите икономически процеси. Новото българско общество придобива нужда и от духовни ценности, които започват да се изграждат успоредно със създаването, разширяването и издигането на просветното равнище на народа. Размити като етнос в състава на цялото румелийско християнско население, българите започват борба за обособяването си като самостоятлна народност, изразила се в постигането на самостоятелна Българска екзархия. Постепенно започват и промени и в политическите идеи на българското общество. Крайната цел е политическото освобождение на българите от османска власт и създаването на собствена национална държава. Национално – освободителното движение преминава през различни етапи, но в крайна сметка се оказва недостатъчно силно, за да извоюва само българската независимост и тя идва в резултат на война, водена от Русия. Съдържанието на процеса на Възраждането са промените, настъпили в живота на българите. В основата на тези промени от XVIII и XIXв. стои развитието на икономиката. Налице е двустранен процес – разрушаване на феодалните форми в икономиката и навлизане и утвърждаване на капиталистическите отношения в българските земи. От своя страна стопанските изменения водят до промените в структурата на българското общество. След завладяването на българските земи от османските турци старата социална структура на българските земи е унищожена. То е изравнено в социално отношение, тъй като аристокрацията е или избита или е приела е приела исляма, следователно е денационализирана. От началото на Възраждането в българското общество се появяват нови социални различия, оформя се прослойката на буржоазията. Постепенно българското общество придобива буржоазна структура. Социалното развитие на българите води до началото на духовни промени в обществото. Българите започват борба за осъзнаване и обособяване, за отделяне от останалите общности в Османската империя. Това се изразява в участието им в две народни движения – движение за българска просвета и култура и борба за самостоятелна църква, независима от Цариградската патриаршия. Промени настъпват и в политическата сфера. По време на Възраждането българите водят продължителни борби за политическо освобождение и възстановяване на българската държава. Българи участват във войните на Австрия и Русия срещу Османската империя, във въстанията на сърби, гърци и румънци и в организиране на заговори, бунтове и въстания. След Кримската война (1853 – 1856г.) българското национално – освободително движение достига своите най – съществени прояви. В него участват изтъкнати ръководители на революционната дейност. – Георги Раковски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Васил Левски и др. В този период са и най – смелите опити на българите да отхвърлят османската власт. През 1876г. е организирано Априлското въстание, а през 1877 – 1878г. българите масово участват в Руско - турската война. Съвместните действия на българи и руси се увенчават с частичен успех – върху една част от българските земи, освободени по време на руско – турската война, е възстановена Българската държава. Преходът към Новото време се извършва посредством буржоазно – демократическата революция. Целта й е отхвърлянето на икономическото, социалното, политическо и духовно подтисничество. Оттук идва и нейният национално – освободителен и едновременно с това антифеодален характер, насочен срещу османската икономическа, социална и политическа система. Българското възраждане е своеобразно обединение на културно – историческата българска традиция с икономическите, културните и политическите постижения на буржоазната епоха. Борбите за културна, духовна и политическа независимост протичат едновременно с процеса на прерастване на българската народност в нация. Формирането на нацията се смята за приблизително завършено през 70-те години на XIXв. и съвпада с извоюването на самостоятелна Българска екзархия. Терминът “Възраждане”. Българското възраждане в някои отношения се явява закъсняла с почти три века проява на Европейския ренесанс, но то включва и елементи от други етапи, през които минава европейското историческо развитие. То протича едновременно с Просвещението и епохата на национално – освободителните буржоазно – демократични революции в европейски и световен мащаб. Българското възраждане показва редица общи белези с развитието на процеси и явления у други народи в Централна и Югоизточна Европа, намиращи се в аналогично подчинено положение В Австрийската, Османската и Руската империи. Сходни с българските процеси на осъзнаване, консолидиране на нациите, възникване на национални идеологии и подем на национално – освободителните движения се проявяват при гърци, сърби, хървати, словенци, чехи, словаци, румънци, украинци, белоруси и др. Това причислява българското Възраждане към т.нар. “Балканско” и “Славянско” възраждане, протичащи през XVIII и XIXв. на Балканите и в славянските страни. Хронология и периодизация на Българското възраждане. За хронологически граници на Българското възраждане съществуват различни мнения. Първите по – изявени възрожденци Васил Априлов и Неофит Бозвели възприемат за начало на националната пробуда 30-те години на XIXв. Това те аргументират с началото на движението за новобългарска просвета и с разгарящия се църковен спор с Цариградската патриаршия. През 1871г. Марин Дринов предложил за начало на възрожденската епоха 60-те години на XVIIIв. и по – специално появата на “История Славянобългарска” на Паисий Хилендарски. Подобно мнение след освобождението застъпват и историците Иван Шишманов, Михаил Арнаудов, Боян Пенев и Никола Станев. До Втората светона война единственото по – различно мнение по този въпрос изказал Христо Гандев, който изместил началото на Възрожденската епоха към края на XVII – началото на XVIIIв. Модерната историопис приема, че Възраждането започва с началото на на XVIIIв. и завършва с с Руско – турската война от 1877 – 1878г. За Източна Румелия Възраждането завършва със Съединението през 1885г., а за Македония и Източна Тракия – с Балканските войни 1912 – 1913г. В тези хронологически рамки се открояват три периода. Първият период обхваща края на XVIII и първата четвърт на XIXв. Този етап се характеризира с пълното разложение на турското стопанство и военнополитическата система, зараждане на капиталистическите отношения в турската и българската икономика и появата на буржоазията. Същевременно започнал и процесът на културно и духовно съзряване на българското общество. Вторият период започва средата на 20-те години на XIXв., когато е и началото на реформите в Османската империя и завършва с Кримската война 1853 – 1856г. Този етап се отличава с утвърждаването на стопанските буржоазни отношения и задълбочаването на възрожденските процеси. Същевременно започнали да се оформят и двете национални движения, а именно за църковна независимост и за новобългарска просвета. Третият период започва с края на Кримската война и завършва с Освобождението на България. Той се характеризира с окончателното завършване на процеса на културното възраждане и на духовното обособяване на българската нация. Българското възраждане протича в сложни условия, свързани с упадъка на турската феодална система и свързано с това различни вътрешни и външни фактори. През XVIII и XIXв. Османската империя се намира в тежка криза. Беззаконията, корупцията и анархията в обществения живот става ежедневие. Трудности в развитието на българския народ поражда и липсата на самостоятелна църква. Установеният религиозен статут на балканските народи поставя българите в по – неизгодна позиция в сравнение с гърци и сърби, тъй като след ликвидирането още през XVв. на Търновската патриаршия българските християни се оказват подчинени на три различни църковни институции: по – голямата част - на Цариградската гръцка патриаршия, останалите до втората половина на XVIIIв. – на Охридската архиепископия и Ипекската сръбска патриаршия. Неблагоприятен е и фактът, че българите водят своето национално – освободително движение в условията на сложния Източен въпрос. Това е заплетеният въпрос за настоящето и бъдещето на многобройните владения на Османската империя, населени от най – различни народи. В решаването му взимат участие три групи сили. Първата от тях е самата Османска империя, която се стреми да запази статуквото, интегритета и ненарушимостта си с всички сили и средства. Втората са балканските народи, които, тръгнали по пътя на освободителното движение, не винаги проявяват солидарност със съседите си, дори показват открити претенции към български територии и културно – историческо наследство. Третата група са великите сили – големите европейски държави, начело с Австрия и Русия, които преследват собствени интереси и създават допълнитено напрежение и усложняват балканските и европейски взаимоотношения. Разложение на Османската империя през XVII - XVIIIв. През 1662 – 1663г. Високата порта организирала поредния военен поход срещу Австрия. Бойните действия обаче се оказали неуспешни и през януари 1699г. Османската империя трябвало да подпише унизителния за нея Карловацки мирен договор. Според клаузите на този договор, султанът не само загубил значителни територии от европейските си владения, но и самата империя се превърнала от световна сила във второстепенен политически фактор. Особено пагубни за Османската империя се оказали войните с Русия, която в резултат на победоносните си кампании от 1676 – 1681г., 1686 – 1700г., 1710 – 1713г., 1735 – 1739г. се превърнала в най – опасния за Цариград враг. Главната цел на Русия е да ликвидира турската власт по северното крайбрежие на Черно море и да получи търговски излаз през Проливите към страните от Западна Европа. От втората половина на XVIIIв. руската политика спрямо Османската империя се активизира, което е предизвикано от засилването на кризата в империята, от разрастването на национално – освободителните борби на християнските народи на Балканите и в Кавказ и от перспективата Русия да завладее или да постави под свое влияние стратегическите райони на Балканите, Истанбул, проливите и Източното Средиземноморие. Войните срещу Османската империя отразават завоевателните стремежи на Русия и обективно подпомагат националноосвободителните движения на балканските народи. В края на XVIIIв. руското превъзходство станало толкова очевидно, че Високата порта трябвало да отстъпи цялото Северно Причерноморие и Крим, а в политически план да признае правото на Петербург да покровителства православието и да бъде гарант за автономията на Влашко и Молдова. Така Русия не само материализирала амбициите си за излаз на Черно море, но и открито заявила претенциите си да изграе ролята на хегемон в европейския Югоизток. Военните неуспехи се отразили неблагоприятно върху общото състояние на Османската империя. Армията била напълно деморализирана. Финансовата криза се задълбочила, беззаконието и корупцията обхванали всички структури на местната и централна власт, а опитите на Османската империя да възстанови реда в държавата се оказали безрезултатни. Пораженията водят до ограничаване притока на нови земи и средства, които постъпват в тях. В селското стопанство навлизат стоково – паричните отношения. Земята започва да се превръща в частна собственост и това води до разлагане на старата система на земевладение. Основните институции, върху които някога се крепяла властта на султана – еничарския корпус и спахийството, започнали да се променят. Принципите за набор на еничарите били изцяло подменени. През XVIIIв. корпусът фактически се попълвал предимно от мюсюлмански деца, чиито родители дори плащали, за да включат синовете си в списъка на новоприетите. Самите еничари започнали да се женят и да се занимават с различни стопански дейности – предимно търговия и прекупвачески дейности, което засилило техните амбиции за контрол над местната и централната администрация. Портата зависела от курпуса, който придобивал все по – голямо влияние и постепенно се преврънал в решаващ фактор за политическото състояние на османската държава. През XVIIIв. по подобен начин се разлагало и тимариотското съсловие. Възползвайки се от корупцията на чиновниците, спахиите отказвали да изпълняват военните си задължения, но продължавали да ползват предоставените им тимари. Широко разпространение придобила практиката на арендуване на тимарите. Някои спахии успявали чрез подкуп да впишат в официалните регистри по – малки стойности за своите приходоизточници. От друга страна, икономиката на империята системно е изправена пред дефицита. Непрекъснатите войни и лошата система за събиране на данъците снижават държавните приходи и принуждават властта да търси попълване на хазната чрез увеличаване на данъците, а през XIXв. – чрез взимане на заеми от чужди държави. Корумпирани чиновници не само притеснявали населението, но подронвали и устоите на държавата. Някои владетели и везири си давали сметка за слабостите, дори правят опит да въведат нов ед. Султан Ахмед III (1703 – 1730г.) и неговия Велик везир Ибрахим паша правят опити да реформират финансите и да спрат обезценяването на парите. В следствие, недоволството от тази политика води до свалянето на Ахмед III и убийството на Ибрахим паша. Султан Абдул Хамид I и наследникът му Селим III, виждайки слабостта на старата спахийска конница и невъзможността да се разчите на еничарите, положили усилия да създадат редовна войска по европейски образец, ръководена от европейски офицери. Но опитите за промяна са краткотрайни и повърхностни. В периода 1789 – 1807г. под ръководството на султан Селим III се прави опит за реформи, получили името “Низами джедид”. Причини за реформите са настъпилото разложение в поземлената система, засилването на феодалния сепаретизъм и на междуособиците, военните поражения на империята през втората половина на XVIIIв. разрастването на национално – освободителните движения на нетурските народности в Османската империя. Реформите започват в началото на 90-те години на XVIIIв. и включват нова регулация на поземлената система, сформиране на нова войска, наречена “низами джедид”, въвеждане на нови данъци за финансиране на реформите, премахването на откупуването на данъците, създаване на военноинженерни училища, оръжейни заводи, манифактури, подобряване на експлоатацията на мините и др. Реформите целят да се преодолее упадъка на империята като се “европеизира” отчасти производството, свързано с нуждите на армията и самата армия. Срещу “Низами джедид” се оформя широка опозиция от мюсюлманско висше духовенство, едрите феодали и старата армия, особено еничарите. През 1807г. в Цариград избухва еничарски метеж. Султан Селим III е свален от престола и на реформите е сложен край. След една година е убит при нов еничарски метеж. Втората сила в империята след султана – улемите – упорито отхвърля и намек за промени като посегателство срещу самото божествено учение. Невъзможността за разширение на Запад, вкостеняването на спахийската система, упадъкът на еничарската войска, нарастващата автономност на провинциалните управници подронили устоите на държавата. Натрупването на проблеми, военните загуби, недоволството на почти всички слоеве на населението довеждат до т.нар. кърджалийство. Отначало разбойническите прояви имали по – ограничен характер - през 70-те и 80-те години на века в Румелия започнали първите действия на кърджалиите. Към 90-те години малобройните шайки се превръщали в големи дружини от по няколкостотин души, като значителни райони от Румелия попаднали фактически под властта на кърджалийски главатари. Градове като Елена, Тетевен, Плевен, Нова Загора, Жеравна били разграбени и опожарени, много селища запустели. На места населението започнало да се въоръжава и само да организира защитата си. Характерен пример за това са Котел, Сливен и други старопланински селища. Най – активният период на кърджалийството е между 1800 – 1812г., когато голям кърджалийски отряд, предвождан от прочутия главатар Кара Фейзи (според преданията ислямизиран българин), извършил поход към Истанбул. Централната власт води непрекъснати военни действия срещу размирниците, но без успех. В някои моменти фактическата власт на султана се простира само в района между Цариград и Одрин. Като средство за защита на населението Високата порта позволява на християните в Румелия да се въоръжават. Върхът на кърджалийското време е през 1807г. когато русенският байрактар Мустафа Байрактар навлиза с войската си в Истанбул, подкрепя реформите на султан Селим III и става велик везир. Края на кърджалийската впоха бележи смъртта на Мустафа Байрактар, свален и убит от столичните еничари през същата година. Последна проява на кърджалийството е упоритата съпротива на пловдивския Кра Мустафа през 1812г. В края на XVIIIв. и началото на XIXв. централната власт се оказва неспособна да контролира положението. Още през 1726г. султан Ахмед III (1703 – 1730г.) издава ферман за иаборите на аяни. За аяни трябвало да бъдат избирани влиятелни личности от областта без намесата на местната държавна власт. Изборът се потвърждавал от санджак – бея със съгласието на бейлер – бея на Румелия. Избраните аяни получавали специален документ. Местните управители (аяните) от Видинско, Русенско, Силистренско, Добруджа обявили независимост от султана и създали свои независими владения. Също така събирали данъци от българското население, сами раздавали правосъдие и отказвали да се подчинявят на изпращаните от Цариград чиновници. Особено прочут и силен бил видинския отцепник Осман Пазвантоглу. Той започнал размирните си действия през 1787г. и само след 5 години успял да набере отряд, с който завладял Видинската крепост. Пазвантоглу привлякъл на своя страна дори селяните от Видинско, обещавайки да премахне част от многобройните им данъци. Портата организирала няколко похода срещу Осман, но не могла да постигне нищо и едва след неговата смърт султанът успял да възстанови властта си във Видинско. Развитие на селското и градското стопанство през XVIII и началото на XIXв. Промените, които настъпили през XVIIIв. в Османската империя, не останали без последствия за живота на българския народ. Привидно статутът на българите се запазил такъв, какъвто бил и през преходните столетия. Но дълбоките политически и социални катаклизми променили изцяло османското общество и създали в Румелия съвършено нова конюктура, която от своя страна провокирала стопанската инициатива на българите. През периода на Ранното възраждане, в следствие на войните с Русия и Австрия, Османската империя загубила стратегически от икономическа гледна точка територии като Унгария и Крим. Други области пък, като Египет, Анадола и Румелия, станали арена на размирици и бунтове. По същото време значително се увеличило населението на големите градове, което от своя страна довело до разрастване на потреблението. Не по – малко значение имало и разширяването на търговските контакти с европейските държави. Всичко това отредило на българските земи ново място в икономиката на Османската империя и стимулирало стопанската инициатива на българите. Селско стопанство. Разпаднала се старата система на тимарско земевладение, а спахиите и другите представители на служебната аристокрация се стремели към превръщането на служебната си собственост в частна, т.е.оформили се две противоположни тенденции – разпадане на класическия османски модел на земевладение и зараждане на частната собственост в българското село. Двете тенденции протичали сразлична интензивност и в пряка зависимост от общото състояние на Османската империя. Едновременно с тези промени все по – ясно се очертавала и пазарната ориентация на селскостопанското производство в българските земи. През XVIII и началото на XIXв. нараснал броят на т.нар. чифлишки стопанства, които произвеждали изцяло за пазара. Те се обработвали със старите методи – изполица, безплатен труд на подчинените селяни и аргати. Това от една страна спомагало за разширяване ролята на стоково – паричните отношения в българското село, а от друга – за тяхното постепенно капитализиране. Най – широко разпространение чифлиците намирали във Видинско, Русенско, Добруджа, Македония като в повечето случаи те били притежание на местни аги и бейове. Постепенно обаче позамогналите се българи също успели да се впишат в новата стопанска конюктура и станали притежатели на големи чифлици ( Вълко Чалъков от Пловдив, братя Робеви в Битолско и др.). Част от българските селяни през XVIII и XIXв. успяват да запазят, а някои да увеличат своите земи. Но достъпът им до най – плодородните земи, намиращи се в непосредствена близост до големите консумативни центрове, са ограничени, тъй като върху тях се създават чифлиците. Стопанските промени през XVIIIв. дават тласък за развитието на земеделското производство. Появяват се нови производства и райони със специализирано производство. Като цяло през XVIIIв. в българските земи видимо нараснало производството на зърнени храни и широко навлезли техническите култури (памук, коприна, тютюн, маслодайни растения). Постепенно и под влияние на географските фактори на територията на страната се обособили райони, специализирани в производството на определени култури. Македония например се специализирала в отглеждането на памук; по долините на реките Места и Струма се разпространили тютюневите насаждения; в предбалканските и подбалканските селища се засаждали черници, необходими за производството на коприна. Добруджа се обособила като зърнодобивен район, В Пловдивско и Пазарджишко продължавало производството на ориз, а Подбалканските полета придобили известност с отглеждането на рози. Значителен подем настъпил в скотовъдството. Градско стопанство и българите. Още по – видими промени през периода на Ранното възраждане настъпили в сферата на градското стопанство, където традиционните занаяти изживели подем, свързан с възникването на нови производства, с възприемането на нови технологии и с усвояването на нови форми на организация на занаятчийската и търговската дейност. Тласък в неговото развитие дава фермана на султан Мустафа III от 1773г., с който се регламентира структурата, правата и целите на еснафските организации, осигурява се държавна закрила на еснафите и гаранции за тяхната вътрешна автономия. Развитието на занаятите довело до началното обособяване на отделни промишлени райони в страната, съживили се еснафските организации. Чувствителни промени настъпили и в организацията на самото производство. Традиционните български занаяти изживели бурен подем. В селищата от двете страни на Балкана се развили абаджийството, гайтанджийството, копринарството. Родопите се оформили като килимарски район, Карловско и Сопотско станали центрове на производство на розово масло, Самоковско и Софийско се специализирали в обработката на желязо и т.н. Така в края на XVIII и началото на XIXв. се появяват първите разпръснати манифактури – белег на настъпващия капитализъм в българските земи. Важна социална промяна е нарастването на дела на българите сред занаятчиите: все повече българи стават калфи и самостоятелни майстори в някои еснаф. Еснафското съсловие става най – динамичната част от българското общество То е гръбнакът на промените, които характеризират Българското възраждане. Този процес се засилил през втората половина на XVIII и началото на XIXв., когато се извършили масовите преселвания на селското население към градовете, поради феодалните размирици и множеството възможности, които градовете предоставяли за препитание. Вследствие на тези демографски миграционни движения за кратък период от време се извършило побългаряване на градовете. През XVIII в. започнало “побългаряване” на градовете. През XVIIIв. започнало възраждането на старите градски центрове и оформянето на градски облик на редица промишлени средища като Габрово, Котел, Копривщица и др. В тази благоприятна обстановка става възможна появата на първите истински индустриални предприятия – фабриките. Първата фабрика е открита през 1834г. от Добри Желязков. Назначен официално от властите за директор, Добри Желязков успява да построи модерна сграда и да започне масово производство. През 40-те години се появява и втора такава фабрика, организирана от пловдивския предприемач и търговец Михалаки Гюмюшгердан в с. Дермендере. През 70-те години се появяват и нови предприятия – на братя Манолови и Саръиванови в Сливен, на Иван Грозев в Карлово. Развитие на вътрешната и външната търговия. Стопанският интерес на големите християнски държави към Балканите датирал още от довъзрожденския период, но през XVIIIв. той се засилил, тъй като под натиска на европейските страни Високата порта предоставяла нови привилегии за техните поданници, което благоприятствало стопанското и културното им проникване на Балканите. Най - активни в това отношение били Франция, Австрия и Русия. Осезаемо се разширила и търговията с Великобритания, Холандия и италианските градове. Особен интерес за чуждестранните търговци представлявали текстилните суровини (вълна, коприна, памук), восъкът, кожите, зърнените храни. Вносът се свеждал до кафе, индиго, манифактурни и фабрични изделия, стоки на лукса. Търсенето на определени стоки от страна на европейските търговци провокирало разрастването на тяхното производство, което от своя страна стимулирало стопанската инициатива на българите и им позволило да натрупат капитали и обществен опит. Развитието на стоково – паричните отношения стимулира търговията в българските земи. През XVIIIв. търговския обмен на Османската империя с Европа се разширява, като се стимулира и по – интензивна вътрешна търговия. Започват да се провеждат годишни или сезонни панаири, важни центрове за посредничество между българското стопанство и европейската икономика. Традиционните панаири придобиват международна слава, на тях пристигат търговци от всички краища на империята да разменят или да уговарят размяната. Най – известен става Узунджовския панаир, разположен централно на важния транзитен път Цариград – София – Белград, и познат извън пределите на империята. През XVIIIв. известност придобиват панаирите в Свищов, Неврокоп, Карнобат. Те стават първите стокови борси на империята. Успоредно с участието на вътрешните пазари българите излезли и на голямото имперско и европейско тържище. Към края на XVIIIв. в Цариград, Трансилвания, Бесарабия, Русия, Унгариясе създали първите колонии на български търговци, регистрирали се първите самостоятелни български търговски къщи и фирми. Множество такива къщи съществували в Англия, Франция Холандия и други западноевропейски партнъори. Към края на XVIII и началото на XIXв. българските земи се превръщат в интензивна стопанска и търговска област. Една част от активните български търговци насочила интересите си към осигуряване на държавните доставки с хранителни и занаятчийски продукти за столицата и османската армия. Други се ориентирали към създаването на свои търговски сдружения и започнали да осъществяват делови контакти с Русия, Унгария, Египет, Индия, Влашко и Молдова. Постепенно възникнали и значителни български колонии вБудапеща, Виена, Букурещ, Гюргево, Браила, Яш, Нежин, Москва, Одеса, Калкута, Смирна. Нарасналата стопанска инициатива на българите и примерът на европейските държави позволили на бългaрските търговци да усвоят по – съвършена система за придобиване на печалба. Само за две – три десетилетия в тяхната дейност широко навлезли кредитът, търговската марка, търговията по мостра, търговските сдружения. Обществено развитие през XVIII и началото на XIXв. Стопанското развитие на българските земи води и до промени в социалнотa структура на българското общество. През XVIIIв. започва диференциация в селото – наред с основната група раетски селяни се появява тънък слой заможни български селяни, собственици на по – големи поземлени участъци. С появата на чифликчийството се появяват и нови прослойки от селяни, които наемат и обработват чифлишка земя. Те се наричат изполичари и кесимджии. Диференциация протича и в градовете. Най – масовата група е занаятчийско – промишленото съсловие. През XIXв. се появяват и едри манифактуристи и търговци. Това е свидетелство за началото на оформяне на българската средна и едра буржоазия. Едрата буржоазия се състои предимно от търговци, ангажирани с вътрешната и посредническата търговия между Европа и Турция. Дребната и средната буржоазия притежава малки безистени, бакалии, магазини или извършва различни услуги. Появили се и чорбаджиите,които са специфична социална прослойка, оформена в условията на турската административно – стопанска система като посредници между властта и християнското население. Те са главните фигури в общинското самоуправление. Някои от чорбаджиите притежават земи, сгради, паричен капитал, но само част от тях се превръщат в типични буржоа, като влагат капитали в производство и търговия. Повечето остават в сферата на посредничество между властта и населението. Новосъздаващата се буржоазия често води борби за овладяване на общините, църковните настоятелства и другите структури на местното самоуправление. Оценката за чорбаджиите има както негативни, така и позитивни страни. До първата половина на XIXв. те играят положителна роля в българското общество. Заключение. През XVIII – XIXв. в българските земи като последици от промените в Османската империя настъпили множество изменения в живота на българите. В резултат на опитите за интегрирането на Турция към европейския свят се разширило влиянието на Западно европейските земи в пределите на империята. Промените в империята се отразили върху стопанския и културния живот на българите. Навлизането на стоково – паричните отношения и зараждането на частната собственост дали тласък в развитието на селското, градското стопанство и търговията. Стопанското оживление по българските земи и бързо променящата се политическа конюктура в балканските провинции на Османската империя създали реални предпоставки за изменение и на социалната структура на ранновъзрожденското общество. Постепенно и в града и в селото се очертала нова, буржоазна по същество прослойка от заможни търговци и манифактуристи, които придобивали все по – осезаемо място в културния и политическия живот на тогавашните българи. През следващите десетилетия именно тази прослойка била призвана да стане инициатор на най – крупните прояви в развитието на българското възрожденско общество. |
Средновековие : Могъщество на Българската държава при цар Иван Асен II ( 1218 – 1241г.)
| Автор RValtcheva | |
| 25 Aug 2006 | |
| Увод. Въстанието на Асен и Петър било с изключителна важност за българската история, тъй като то възстановило държавното ни съществуване. Възстановяването на българското царство било постигнато чрез въстание, организирано от братята Асен и Петър през 1185г. По време на управлението на първите двама Асеневци (1185 – 1195г.) била отвоювана голяма част от българските земи в Мизия, Тракия и Македония. При най – малкия брат Калоян (1195 – 1207г.), границите на държавата били разширени, била укрепена българската власт на възвърнатите територии, а дипломатическия успех на Калоян – сключването на унията с Рим, поставил България в равностойно положение с останалите европейски страни. След превземането на Константинопол от кръстоносците през 1204г.някогашната Византийска империя се разпаднала на няколко по – слаби държави, от които един от най – сериозните противници била Латинската империя. Ето защо победата на Калоян през 1205г. при Адрианопол имало огромно значение за издигане на авторитета на България и представлявала силен удар срещу новосъздадената държава, който спирал по – нататъшната й експанзия на Балканите и в Мала Азия. Така настъпилите промени е политическата карта на Югоизточна Европа в началото на XIII в. позволили на българското царство да укрепне териториално, а победата над латинците го превърнала в първостепенен фактор на Балканския полуостров. Дипломатическата и военна дейност на Калоян подготвили до голяма степен върха на политическото могъщество, което България постигнала при цар Иван Асен II. България при цар Борил (1207 – 1218г.) В дъното на заговора срещу цар Калоян стоели неговата съпруга и сестриният му син Борил (1207 – 1218г.), който веднага узурпирал царската власт и започнал гонения срещу Калоянови родственици и привърженици. През 1207г. двамата сина на Асен – Йоан и Александър били принудени да напуснат България и първоначално били отведени от учителя си при куманите, а след това в руското Галичко княжество, където останали повече от 10 години. Братовчеда на Борил – Алексий Слав създал самостоятелно владение в Родопско – Пиринската област с първоначален център крепостта Цепина, а впоследствие – Мелник. През есента на 1208г. той сключва съюз с латинския император Анри в Станимака. Също така получава титлата деспот и през ноември се жени за дъщерята на Анри в Константинопол. Бориловият брат - севастократор Стрез, с помощта на сръбския жупан Стефан II Неман Първовенчани, се обявил за независим владетел във Вардарска Македония и средище на владението му била крепостта Просек. След 1204г. положението в Югоизточна Европа и Мала Азия се променя рязко. На мястото на Византийската империя се създават по – големи и по – малки държавни образувания – Латинската империя, Никейската империя, Епирското деспотство, Трапездундската империя. Към тези нови държавни центрове трябва да се прибавят и няколко по – малки владетелски центъра – Солунското кралство, владенията на севастократор Стрез, деспот Алексий Слав и др. Тази нова обстановка предполага активна външна политика, в която дипломацията и непрекъснато създаващите се и разпадащите се съюзи вземат връх над чисто военните кампании. Ето защо от Калоян нататък българските владетели трябва да изведат дипломацията на преден план във външната си политика. Военни неуспехи на Борил. Възползвайки се от размириците в България, през 1208г. унгарците нападнали и превзели Белградската и Браничевската области, а сръбския жупан Стефан II Неман Първовенчани сложил ръка върху гр. Ниш. Цар Борил не бил в състояние да предотврати тези териториални завоевания, тъй като вниманието му било заето в продължаващата война с латинците. В началото на лятото през 1208г. българите успели да отблъснат латинците при Боруй. На 1 август 1208г. латинският император Анри успял да достигне Тракия, където българите били разбити. Така Филипопол попаднал в латински ръце, което им позволило да укрепят властта си в Тракия. Две години по – късно цар Борил създал коалиция за борба срещу Латинската империя, към която били привлечени епирския деспот Михаил, деспот Алексий Слав и севастократор Стрез. Те повели война на широк фронт в югозападните български земи, но без успех. През пролетта на 1211г. българите предприели съвместни действия с никейския император Теодор 1 Ласкарис срещу латинците. Българите навлезли в Тракия, но се оттеглили, без да влязат в сражение. Дипломатическите и военни начинания на Борил не довели до стабилизиране положението на България на Балканския полуостров. Сред българското болярство зреело недоволство, което намерило израз в последвалия бунт през 1211г. във Видинската област. Бунтът бил потушен с помощта на унгарския военачалник Ивашин. В замяна Унгария получила Белградската и Браничевската области. След неуспехите си във военната кампания срещу латинците, българския цар започнал политика на династични съюзи, която помогнала за утвърждаването на държавата на полуострова. През 1213г. успоредно с потвърждаването на унията с папа Инокентий III Борил сключил най – блестящия съюз с Латинската империя, подкрепен с два династични брака. Съюзът с латинците е на основа на общата принадлежност към Римската църква. Император Анри се оженва за Мария, която била дъщеря на Калоян, или доведена дъщеря на Борил. От своя страна Борис се жени за племенницата на Анри, дъщеря на сестра му Йоланта и зет му Пиер дъо Куртене. Към този брачен съюз трябва да се прибави и другия отлично замисленм и реализиран брак – годежа на другата дъщеря на Борил с унгарския престолонаследник Бела IV. Чрез тези династични бракове, специално първия, Борил регулира отношенията си и с Алексий Слав, който е васал на Анри и е женен за негова дъщеря. Към подобни бракове са се стремили по – рано Симеон, след това Иван Асен II, но не са успели да ги постигнат. Същевременно през 1214г. се осъществил неуспешен съвместен поход на българи и латинци срещу Сърбия. В тази коалиция се включвал и севастократор Стрез, който впоследствие е убит при неизяснени обстоятелства, както и епирския владетел Михаил I Комнин, който загива през 1215г. Засилване на богомилството. В началото на XIII в. се засилило разпространението на богомилството в България. Това принудило царя и църквата да свикат събор против богомилите на 11 февруари 1211г. в Търново. На този събор е издаден т. нар. Синодик на цар Борил, в чиято основа е залегнал синодик на Константинополската патриаршия от 843г. Също така в него са записани анатеми срещу богомилите. Освен за събора, Синодикът дава ценни сведения за възстановяването на Българската патриаршия през 1235г., славословия на царе, боляри, патриарси и др. Последната редакция на Синодика е от XIV в. и принадлежи на патриарх Евтимий. Синодикът е разпространен в Сърбия, Влашко и Русия. Трябва да се отбележи, че гоненията срещу богомилите, приписвани на Борил и осъществени на антибогомилския събор от 1211г., не трябва да се схващат само като мерки са потискане на социалното недоволство. Пресилено е да се твърди, че богомилското движение се засилва, защото Борис е бил лош владетел. Богомилското учение има своите върхове и в други балкански страни по това време като Сърбия, в която Стефан Първовенчани е един от успешните владетели, коронован за крал през 1217г. от Рим. Мерките срещу богомилите, които впрочем стигат само до анатеми, са израз на подкрепа на българската църква, която е една от основните структури на държавата и център на развитието на културата. През 1217 – 1218г. подпомогнат от руски дружини, в България се завърнал сина на Асен – Иван Асен II, за да си отвоюва българския царски престол. Към него се присъединили значителна част от аристокрацията и народът. Цар Борил бил принуден да се затвори в Търновската крепост. След седеммесечна обсада столицата била превзета, а Борил – свален от престола и ослепен. На престола се качил законния престолонаследник Иван Асен II (1218 – 1241г.). Управлението на Борил традиционно се смята за неуспешно, но внимателното вглеждане налага преоценки. То има и своите положителни страни и затова говори и факта, че Борил е свален от престола твърде трудно. Братовчедите му Иван Асен II и Александър са принудени да обсаждат с войски Търново цели седем месеца. Това говори, че Борил е имал достатъчно силна подкрепа, за да им се противопоставя толкова дълго време. Безспорно той е имал и подкрепата на църквата, тъй като провежда в нейна полза събора срещу богомилите. Трудното му детрониране изпъква на фона на свалянето ана първите трима Асеневци в резултат от преврати, траяли няколко дни. Управление на цар Иван Асен II в периода 1218 – 1230г. Дипломатическа дейност на Иван Асен II. При цар Иван Асен II България достигнала върха на политическото си могъщество. Израснал в условията на дългогодишно изгнание новият български владетел се отличавал с изключителни качества на държавник и дипломат. За да укрепи международното си положение първоначално той не изменил насоката на следваната от Борил политика, а именно династичните бракове. През 1219 г.на връщане от кръстоносен поход през българските земи преминава унгарския крал Андрей II и сключва мирен договор с България. Уговорен е бракът на Иван Асен с дъщера му Ана – Мария. Бракът е сключен през 1221г. след разрешение от папа Хонорий III, а като зестра Иван Асен получава Белградската и Браничевската области. Като цяло бракът подобрява отношенията на България с една силна политическа сила на запад, имаща важна роля в политиката на Балканите. Сключеният мирен договор обаче нямало да просъществува дълго, тъй като сблъсъкът на интереси в Македония и Тракия бил неизбежен. В периода 1225 – 1228 г. никейци и епирци си съперничат в Източна Тракия, а Адрианопол преминава последователно в никейски и епирски ръце. Напрежението се засилило и в резултат на настъпилите събития в Латинската империя. През 1228 г. умира латинския император Робер дъо Куртене, който оставил за наследник брат си Балдуин II. Приближените на новия император решили да повикат за негов настойник и регент Иван Асен II. По сведения на Марино Сануто, договорът бил скрепен със споразумението за годеж на дъщерята на Иван Асен - Елена, с малолетния Балдуин II и българския цар му става настойник. Също така договорът предвиждал българите да окажат помощ на Латинската империя във войните й срещу Епир и Никея, а в замяна областта Филипопол се присъединява към България. С този договор старата мечта на Симеон за господство в Константинопол е на път да стане реалност. Нарастване на политическото влияние на България. Умелите дипломатически ходове на Иван Асен II засилили изключително много влиянието му в Константинопол. Изглежда това станало причина латинските барони твърде скоро да се откажат от споразумението с българския владетел. Така на 9 април 1229 г. латинците тайно сключили споразумение с йерусалимския крал Жан дъо Бриен в Перуджа. Той става регент и съимператор на Балдуин II и сгодява дъщеря си с него. Договорът между България и Латинската империя обаче провокирал нападението на епирския деспот Теодор Комнин срешу Иван Асен, тъй като според съюза с Латинската империя той се задължава да отвоюва загубените от латинците земи в Тракия, владени от Теодор Комнин. България постигнала своето най – голямо териториално разширение. Нейните граници, както по времето на цар Симеон, отново опрели до три морета – Адриатическо, Бяло и Черно. България се превръща в политически и военен хегемон на Балканския полуостров. Порасналото самочувствие намерило израз при титулуването на българския цар. Иван Асен започнал да се величае и да се подписва под грамотите си като “цар на българи и гърци”. Вътрешна политика на Иван Асен II. Териториалното разширение и укрепване на България се отразило добре върху нейната икономика. Настъпил видим подем в занаятите и търговията. Важна роля в търговските връзки на България започнала да играе Дубровнишката република. През 1230 г. цар Иван Асен II издал специална грамота, в която предоставил правото на дубровнишките търговци свободно да търгуват по българските земи. По времето на цар Иван Асен II започнали да се секат и монети – златни, сребърни и медни. Монетосеченето било свързано с общия икономически подем и развитието на търговията. Нови имоти и привилегии получили също така и стонските манастири. През 1230г. българския цар посетил Света гора. От тази година е запазена една дарствена грамота на Иван Асен II за светогорския манастир “Ватопед”. Такива грамоти били дадени и на манастирите “Зограф”, “Протата”, “Ивирон”, Великата Лавра “Св. Атанасий”. За разлика от своите предшественици, Иван Асен II успял да сплоти българското болярство, като му предоставил нови земи и привилегии. Той проявил и търпимост към разпространените по това време еретически учения в българските земи най – вече към богомилството. Това сторил вероятно по политически съображения, тъй като добре съзнавал, че спокойствието в страната е от съществено значение за нейната стабилност и всестранен напредък. Отношения на България с Никейската и Латинската империя. Възстановяване на Българската патриаршия (1230 – 1241г.) Влошаване на отношенията с Латинската империя. Действията на латинските управници останали скрити за българския владетел чак до август 1231г., когато Жан дъо Бриен е коронясан за император в Константинопол и обявен за настойник на Балдуин II. Двойнствената игра на латинските барони, в която не малка роля играел папа Григорий IX, разгневила Иван Асен II. Затова и през 1232г. Иван Асен II скъсва унията с папата и отстранил от власт търновския архиепископ Василий, който бил убеден прувърженик на униатската политика. Архиепископ Василий се оттегля в атонски манастир, където скоро умира. През следващите десетилетия България се превръща в стабилна опора на православието на Балканския полуостров. Настъпва краят на един продължителен период на българска политика на добри отношения с Латинската империя. През същата година (1232г.) под натиска на папа Григорий IX унгарците нападнали Белградската и Браничевската области, но успехът им бил твърде краткотраен. Срещу нашествениците се отправил братът на Иван Асен II – севастократор Александър, който ги отблъснал и ги принудил да се върнат в земите си. Същевременно битката при Клокотница предизвикала и промени в Сърбия. Крал Радослав, който се ползвал с покровителството на епиркия деспот, се принудил да абдикира от престола. През 1234г. на сръбския престол застанал Стефан Владислав, който бил подкрепен от Иван Асен II. За да укрепи влиянието си в Сърбия, той дал една от дъщерите си - Мария – Белослава за жена на новия сръбски крал. Съюз между Иван Асен II и никейския император Йоан III Дука Ватаци през 1235г. Новата обстановка на Балканския полуостров предизвикала неизбежни промени във външната политика на България. Като надежден съюзник в борбата срещу Латинската империя се очертавала преди всичко Никея. Опитите за сближаване на двете страни започнали още през 1231г., когато Иван Асен II разбрал, че е излъган от латинските барони. В преговорите България и Никея преследвали различни цели. Никейският император Йоан III Дука Ватаци виждал в съюза си с българите преди всичко средство за по – лесно постигане на основната си цел – превземането на Константинопол. Цар Иван Асен II също търсел съюза с Никея не само с оглед на възможни териториални придобивки, но преди всичко за решаване въпроса със статута на българската църква. Условията на договора предвиждали съвместни военни действия срещу латинците, както и подялба на завладените земи и градове. Според споразумението никейския император заел част от Тракия и Галиполския полуостров, откъдето се подготвил заедно с българите да атакува Константинопол. През 1235 – 1236г. съюзените българи и никейци предприели обсада на града по море и суша. Обсадата продължила до есента, но не дала резултат, поради незадоволителната морска подготовка на никейците. Тук трябва да се отбележи, че през последните години на управлението на Иван Асен дипломацията му не е особено успешна. Той започва да сменя твърде често и без особени успехи съюзниците си. Същевременно на 22 март 1237г. умира Жан дъо Бриен, което дало надежда на Иван Асен II, че може да заеме неговото място. Неуспехът на обсадата охладил отношенията между съюзниците - Иван Асен II решил да прекрати действието на договора и развалил годежа на дъщеря си. Започнали преговори с папски пратеници за възстановяване на унията. Българи и латинци сключили военен съюз срещу Никейската империя. Възобновили добрите си отношения, съюзниците започнали враждебни действия срещу настанилите се в Източна Тракия никейски войски. Единствената акция на българи и латинци била обсадата на важната крепост Цурулум в Южна Тракия. По време на обсадата обаче до него достига вестта, че в Търново са починали от чума царица Ана, патриарх Йоаким I и един от синовете на Иван Асен II. Според Георги Акрополит царят схванал това като божие възмездие за престъпените договорни клетви пред никейския император. Така в края на 1237г. съюзът между България и Никейската империя бил възстановен, но този път българския владетел се ангажирал с обещание да оказва военна помощ на никейския император. В Никея се завърнала и годеницата на Теодор II Ласкарис. Последни години на Иван Асен II. През 1237г. Иван Асен II се оженва за Ирина, дъщеря на пленения солунски император Теодор Комнин. Това довело до възстановяването на Солунската империя. Иван Асен II върнал владетелските права на бившия епирски владетел Теодор Комнин, който изгонва брат си от Солун и поставил като император сина си Йоан. През следващите години България поддържала добри отношения с всичките си съседи. В периода 1238 – 1240г. папа Григорий IX се опитал да организира кръстоносен поход срещу България и Никейската империя. Той влиза в кореспонденция с унгарския крал Бела IV и го призовава да подкрепи войските на Балдуин II, събирани в Западна Европа. Унгарския крал обаче се отказал от проектирания поход, а Балдуин II – от намеренията си да нападне България. Походът се насочва само срещу Никейската империя. През 1240г. Иван Асен II пропуска 60 000 (според други сведения 30 000) кръстоносна войска от Западна Европа, начело с латинския император Балдуин II, да премине необезпокояван през българската територия. С тези войски и с помощта на куманите по – късно Балдуин III отнема от никейците крепостта Цурулум. Според едно известие на Филип Мускес в западна хроника малко преди смъртта си през 1241г цар Иван Асен II успял да отблъсне едно нападение на татарите. Заключение. При Борил (1207 – 1218г.) настъпило временно отслабване на България. То се изразявало чрез военните и териториални загуби на страната, нестабилното й вътрешно положение, засилването на социалното недоволство и респективно – на богомилството. Но чрез политиката си на династически бракове Борил се издигнал като един от далновидните във външнополитическо отношение владетели на България, вс възможности за влияние в новите държави около нея – Латинската империя и Унгария. Тази политика била успешно продължена от цар Иван Асен II. Неговото управление (1218 – 1241г.) представлява един от върховете на политическо могъщество на средновековна България. Съчетал в себе си таланта на ловък дипломат и даровит пълководец, той успява да издигне българската държава на непознати дотогава висини. Успехите му се дължат преди всичко на неговата дипломация, на умелото лавиране в сложната обстановка в целия район – Балканите и Мала Азия. България не разчита толкова на силата на армията си, с изключение на битката при Клокотница. При Иван Асен България окончателно се присъединява към източното православие. Нито един важен въпрос от политическите взаимоотношения между страните от Европейския Югоизток не е бил решаван без прякото участие на България и авторитетната дума на българския цар. Като цяло при управлението на първите петима Асеневци – Асен, Петър, Калоян, Борил и Иван Асен II България започва един възход, който е увенчан с издигане на страната като първа политическа сила в Европейския Югоизток. |
Средновековие : Възстановяване и укрепване на Българската държава (1185 – 1207г.)
| Автор RValtcheva | |
| 25 Aug 2006 | |
| Увод. Окончателното покоряване на България през 1018г. и включването и в състава на Византия довело до множество промени в административната, църковната, военната и политическата организация на завладените територии. След 1018г. настъпили промени в административното устройство на българските земи. От ядрото на Самуилова България, която обхващала предимно македонските земи, била създадена тема България с главен град Скопие, а по – късно Средец. Земите на Северна България, разположени между р. Дунав и Стара планина, образували тема Паристрион (Подунавие) с първоначален център Велики Преслав, а след това Дръстър (дн. Силистра). Най – северозападните територии образували тема Придунавски градове с главен град Сирмиум (Срем). Южните български земи били включени в съществуващите отпреди византийски теми. Управители на посочените области били гърци. Тъй като държавата бил покорена, църквата не могла да запази патриаршеското си достойнство. Така през 1019г. била образувана Охридската архиепископия с архиерей българин, Йоан от Дебър. Останалите епископи били гърци, а официален църковен език става гръцкият. Охридската архиепископия не обхваща всички диоцези на Търновската патриаршия. Диоцезът на архиспископията обхващал почти изцяло държавната територия на Охридското царство, в което влизали 31 епархии. Новата Охридска архиепископия има специален статут, нейният архиепископ се избира от императора, а не от Константинополската патриаршия. Това се прави от една страна, за да се интегрират българите по – лесно в състава на империята, а от друга страна, за да не се засилва прекалено много властта на Константинополската патриаршия, с която понякога императорската власт има противоречия. С грамоти от 1019 и 1020г. император Василий II запазвал привилегиите и правата на българското духовенство, което не променило по същество статута на църквата, както и на нейните функции. Запазването на правата на българското духовенство не е акт на особено внимание към него, тъй като духовенството е част от църквата, която за разлика от държавата не е унищожена. Охридската архиепископия съществува до 1767г. Първата забележима промяна след дългогодишните борби за независимост и налагането на византийска власт била привличането на българската аристокрация. Съзнавайки факта, че аристокрацията е ръководител на средновековното общество, византийските управници сторили всичко , за да приобщят най – изявените родове на българите. Чрез бракове, придворни титли и високи постове в провинциалната администрация тези българи придобили византийско самосъзнание. Въпреки че не била въоръжена, голяма част от войските на последните охридски царе представлявала заплаха за византийската власт. Както съобщава арменският историк Аристаклес Ластивертци, по нареждане на Василий II бившите войници били отпратени далеч по родните места. Принудителното изселване на българското население било прилагано през целия период на византийското управление. Целта била ясна – намаляване на съпротивителната сила на българите. На 15 декември 1028г. починал Василий II, един от най – великите византийски императори. Тази промяна на престола бележела началото на нова политика спрямо присъединените български територии. В средата на XII в. Византия се намирала в затруднено положение и не можела да плаща на всичките си чиновници. Нова и необичайна за българските обичаи била пронията, според която на висши византийски чиновници и служители се давала за доживотно ползване голяма част от земите на българските селяни. Това население постепенно оставало без земя и ставало зависимо от новите поземлени собственици. Тогава били въведени характерните за Византия фискални данъци, при които за разлика от времето на българските царе, от подчиненото население се изисквали пари. Неблагоприятно за българските селяни било обстоятелството, че прониарите нямали наследствени права, поради което се опитвали да извлекат максимална полза от дадената им земя. Същото било положението и на византийските селяни. През XIII в. пронията започнала да се наследява. Първоначално тя била давана за всяка служба, а по – късно се обвързвала само с военни задължения. В българските земи било въведено още едно ново задължение – синоната, според което селянинът трябвало да продава зърнени храни за войската на цени, по – ниски от обикновените. Падането на България под византийска власт оказва негативно влияние в историческото развитие на българите, тъй като престава да съществува държавната институция. Настъпва дълъг период на чуждо управление с неблагоприятно въздействие върху културното развитие на българския народ. От друга страна, влизайки в състава на една по – високо развита държава, българите изпитват всички положителни черти на нейната култура. Въпреки всички тези трудности, всичко това спомага за относителното спокойствие на българските земи в годините, непосредствено след покоряването им. Българското общество се развива нормално в икономическо отношение в рамките на империята. Тезата за тежкото икономическо положение на българите под византийска власт е неточна – българите са експлоатирани наравно с останалото население на империята. Смяната на натуралните данъци с парични данъци през 1040г. влошава до известна степен положението на българите, тъй като те трябва да реализират продукцията си на пазара, преди да платят данъците си. Именно това влошено положение не българите е една от причините за последвалото въстание на Петър Делян. Замяната на натуралния с паричен данък се оказала твърде пагубна, тъй като българските селяни не разполагали с пари и трябвало да продават реколтата на земите си. Недоволството сред българите все повече нараствало. Сигнал за въстание бил даден в Белград през 1040г., където се появил Самуиловият внук Делян. Въстаниците го избрали за “цар на българите” под името Петър. Било обявено началото на въстанието и започнали военни действия срещу византийските гарнизони. След Белград паднали Ниш и Скопие, което накарало император Михаил IV Пафлагон да изпрати срещу тях управителя на Драч. В императорската войска имало много българи, което се оказало фатално за византийците. Те се обединили около Тихомир и напуснали ромейската войска и след като провъзгласили водача си за “цар на България” се присъединили към бунтовниците на Петър Делян. Изходът от създалото се двувластие, въстаниците намерили, като убили Тихомир. Войските на Петър Делян проникнали далеч на юг до Коринтския провлак. Настъплението на българите изплашило император Михаил IV, който бил в Солун по това време, и той побързал да отплава за Константинопол. По това време паднал и стратегически важния център Драч с ключова позиция във византийския запад. Вестта за успехите достигнала и до Армения, където живеел синът на последния български цар Алусиан. Ароновият внук смятал, че короната му принадлежи, поради което предрешен и под чуждо име се добрал до лагера на българските въстаници при Острово (дн. Македония). Появата на Алусиан била неочаквана за Петър Делян, но въпреки това му възложил задачата да превземе гр. Солун. Алусиан прибързано се разпоредил за атака, без да даде възможност на войниците да организират по – добре обсадата. Така 40 000 войници били разбити. По време на един пир Алусиан се възползвал от занижената бдителност на Петър Делян и го ослепил. Императорът щедро възнаградил измяната му с магистърска титла. По – нататъшната съдба на предателя не е известна. През 1042г. император Михаил IV успял да плени Петър Делян при Острово. Месеци по – късно той починал. През 1066г. българите и власите, начело с Никулица Делфина, вдигнали въстание в Тесалия, с център крепостта Лариса. Целите му били социални и антифеодални. Поражението на византийските войски във войната им срещу селджукските турци в Мала Азия (1071г.) довело до ново въстание на българското население в югозападните краища на Балканския полуостров. Съществува предположение, че то било подето от потомците на българските боляри в Скопие, начело с Георги Войтех. На събор в Призрен за български цар бил провъзгласен Константин Бодин, син на сръбския княз Михаил. Той получил името Петър през 1072г. Българските въстанници действали в две посоки: едната войска се отправила към Ниш, а другата към Костур. Постепенно Константин Бодин разкрил истинските си намерения, а именно – присъединяване на югозападните български земи към Сърбия. Това внесло колебание в редовете на въстаниците. Междувременно византийците успели да превземат Скопие и непосредствено след това пленили Константин Бодин. След края на въстанието византийските войски ограбват и опустошават старите царски дворци на Самуил в Преспа и църквата “Св. Ахил”. През 1073г. за стратег на тема Паристрион със средище Дръстър бил назначен българинът Нестор. Той оглавил негодуващото население в борбата му срещу империята и се съюзил с печенегите. Нестор повел въстаническата си войска и достигнал чак до Константинопол но изоставен от своите съюзници, поради намесата на византийската дипломация, Нестор се оттеглил в Паристрион. През 1078г. (по други данни през 1073г.) българите вдигнали два бунта. Павликянинът Лека със съдействието на печенегите се опитал да вдигне въстание в Средец. Но по същото време започнали вълнения на българското население в Месембрия, където местното население въстанало, начело с Добромир. И двамата въстаници неочаквано се явили при императора, като му засвидетелствали своето разкаяние и покорност. През 1083 – 1084 г. павликянинът Травъл организирал въстание във Филипопол. Била изпратена голяма византийска войска под предводителството на Григорий Бакуриан. Под стените на крепостта Белятово въстаниците нанесли голямо поражение на византийската войска и убили нейния предводител. Срещу тях била изпратена нова войска. Печенегите, които претърпели поражение от византийците, изоставили въстаниците и се оттеглили в Паристрион. През 1088г. император Алексий I Комнин предприел поход, който завършил с отвоюването на Филипопол. Причините за неуспеха на освободителното движение на българите се състоят както в силата на Византия, така и в слабата организация, малкия обхват на въстанията и предателствата. Към бедите, причинявани от византийската власт, се прибавяли и чуждите нашествия в българските земи. През XI – XII в. в източните им предели непрекъснато били опустошавани от печенегите, узите и куманите, a югозападните области – от норманите. През 1027г. било първото голямо наществие на печенеги в българските земи. Те обитавали до средата на 11в. южноруските степи и Влашката низина. Образували мощен военно – племенен съюз, който заплашвал долнодунавските територии. През 1048г. около 800 000 печенеги нахлули в Подунавието. През 1053г. Византия сключила с тях 30 – годишен “дълбок мир”, съгласно който нашествениците се заселили в тези земи. През 1059г. нападенията на печенегите били подновени. Император Исак I Комнин (1057 – 1059г.) води няколко успешни сражения с тях в Тракия и на север от Балкана. Печенегите са принудени да се заселят със статута на войнишко население и под контрола на централната власт. През 1064г. печенегите започнали нови набези в българските земи, но този път в съюз с узите (огузи). Между 1090 – 1092г. населението по българските земи било застрашено от евентуалния съюз между печенегите и селджукските малоазийски турци. Император Алексий I Комнин изпратил послание до папата с призив за помощ. На 29 април 1091г. Византия с помощта на куманите нанася катастрофално поражение на печенегите в Тракия. През 1122г. било последното нападение на печенегите в Македония и Тракия. След жестоко поражение, нанесено им от византийците при Боруй печенегите усядат и са претопени в масата не местното население. През 80 – те години на XII в. започват нашествията на куманите в българските земи. По всяка вероятност те били остатък от неиндитифицирано индоевропейско племе, попаднало сред множеството тюркски племена, в следствие на което се тюркизирали. Нахлуванията на печенеги и узи водят до известна промяна на етническия състав на населението в Мизия. Печенегите са асимилирани от българите, докато куманите остават в голяма степен етнически обособени поради тяхното усядане отвъд Дунава. Същевременно през 1054г. настъпил окончателен разкол между Рим и Константинополската патриарпия – така се разпространил и термина схизматици за народите, принадлежащи към източните църкви. През българските земи 1096 – 1097г. преминали и участниците в Първия кръстоносен поход (1096 – 1099г.) и Втория кръстоносен поход(1147г.)., чиято цел била освобождаването на “Светите земи”. Те не били насочени срещу Византия и при тяхното преминаване през българските земи кръстоносците на опустошават повсеместно градове и села. За да се снабдяват с храни кръстоносците често нападали българските селища и ги подлагали на разграбване. Византийската държавна власт се оказала безсилна да организира защитата на Балканския полуостров от чуждоземни нашественици. Трябва да се има предвид, че след 1054г. когато настъпва разкола между двете църкви, кръстоносците се отнасят грубо към т.нар. схизматици, т.е. православното население. Това допринася за допълнително напрежение между преминаващите кръстоносци и местното население. Въстание на Асеневци и възстановяване на Българската държава. Предпоставки и причини за избухване на въстанието. През 80-те години на XII в. Византийската империя преживяла остра криза. Още при управлението на Мануил I Комнин (1143 – 1180г.) се забелязали белезите на започващата криза. Императорът бил обладан от неосъществимата амбиция да възстанови блясъка на Юстиниановата епоха. Въпреки това той положил не малко усилия да възвърне отново Южна Италия и да прочисти Мала Азия от селджукските турци, но те не дали очаквания резултат. На 17 септември 1176г. Византия претърпяла поражение от селджукските турци при Мириокефалон, с което те затвърдили окончателно господството си в Мала Азия. От втората половина на века българското население между р. Дунав и Балкана чувствало византийската власт само номинално и като данъчно обременяване. Неконтролираният растеж на прониите и увеличената самостоятелност на динатите подкопали устоите на централната власт. Данъците се увеличават, в страната се шири чиновническото съсловие и своеволията на едрите провинциални земевладелци, недоволството на селяните се засилва. Феодалните отношения на Балканите по това време навлизат в своята зряла фаза. Една от характеристиките на този процес е засилването мощта и влиянието на отделни местни феодали, които стигат до сепаретизъм. Те управляват по – малки или по – големи области и често се сключват различни съюзи между тях и по – големите държавни обединения като Византийската и Латинската империя и България. Закъснелите мерки на император Андроник I Комнин (1183 – 1185г.) не успели да спрат разрухата на гражданския ред. През 1183г. унгарския крал Бела III, в съюз със сръбския жупан Стефан Неманя нападнали района на Ниш и Средец и отнесли със себе си мощите на св. Иван Рилски в Естергом. Върнати са в Средец през 1186г. по искане на византийския император Исак II Ангел от тъста му, маджарския крал Бела III. Едната ръка на светеца остава в Грац. По – късно мощите на св. Иван Рилски са пренесени в Търново. През юни 1185г. под командването на Вилхелм, сицилийските нормани превзели Драч и в периода 15 – 24 август 1185г обсадили Солун. Градът не устоял на обсадата, норманите го превзели и го разграбили. След разорението на Солун, норманите се насочили към Константинопол. На 7 ноември 1185г. благодарение на Алексий Врана норманите претърпели съкрушително поражение при Мосинопол и Димитрица. Норманите били принудени да се оттеглят от Балканския полуостров. Българското население на север от Балкана било обложено с извънреден данък във връзка с отпразнуването на сватбата на император Исак II Ангел с унгарската принцеса, сред народа още повече нарастнало недоволството. Сред мизийската аристокрация се откроявали двамата братя Теодор и Асен (Белгун), чийто родови имения се намирали в околностите на гр. Търново. Нападенията и завоеванията на норманите и унгарците несъмнено намалили силата на Византия, а това подхранвало надеждата, че при евентуални военни действия, българите могат да се надяват на успех. Обявяване и ход на въстанието. Обидата на Асеневци и всеобщото недоволство от данъчните чиновници лесно прераснали в открит бунт. На 26 октомври / 7 ноември 1185г. Димитровден била осветена новата църква “Св. Димитър Солунски”. Разпространен е слуха, че солунския чудотворец Св. Димитър е оттелил подкрепата си на Солун и е станал покровител на Търново. На населението е показана и негова икона, която по “чуден начин” е дошла от Солун по време на норманските нашествия. Тези настроения се оказали подходящи за обявяване на въстание и Асеневци се възползвали от създалата се ситуация. При освещаването на новия храм двамата братя Асен и Теодор обявили началото на бунта срещу ромейската власт. За цар на българите е провъзгласен Теодор, който приема името Петър. За епископ и глава на българската църква е провъзгласен българския презвитер Василий (по други сведения това станало 1187г.). За кратко време въстанието обхванало цяла Дунавска България. За да подчертаят приемствеността в българската държавна традиция, предводителите на въстанието се насочили към превземането на някогашната българска столица – Велики Преслав бил освободен през есента на 1185г. Под византийска власт останал само един черноморски град – Варна. Византийски походи срещу Асеневци в края на 1185 и началото на 1186г. Развоят на събитията принудил византийския император Исак II Ангел да предприеме сериозни мерки . В края на декември 1185г. бил организиран първия поход срещу въстаниците, начело със севастократор Йоан , чичо на Йоан II Ангел, който е заподозрян в държавна измяна. Осъществява се втори поход, начело с кесаря Йоан Контакузин, зет на императора, в който византийците са разбити от българите. През февруари 1186г. се организира трети поход, начело с Алексий Врана, който вдига бунт срещу императора и загива под стените на Константинопол. През май 1186г. се осъществява четвърти поход, начело със самия император Исак II Ангел, в който византийците възстановяват властта си над територията между Стара планина и Дунава. Асен бяга при куманите, а Петър остава в Придунавието. Съществува и мнение, че Петър иска мир с императора. По – късно Петър отива при Асен във Влахия. Междувременно императорът, който смятал въстанието за потушено, се завърнал в Константинопол. През август - септември 1186г. обаче Асен и Петър се върнали, придружени от своите съюзници куманите и се разделили на два отряда: единият освободил земите в Североизточна България без черноморските крепости; след това нахлули и в Агатопол (Ахтопол). По същото време в югозападните земи (Македония) действа съратникът на Асеневци – Добромир Хриз. През пролетта на 1187г. византийската войска преминава Стара планина през Етрополския проход и обсажда Ловеч. По време на обсадата е пленена жената на Асен. След тримесечна обсада в края на май - началото на юни е сключен мирен договор (някои историци го смятат за примирие). По силата на договора е освободена цяла Северна България без някои черноморски крепости (Варна) и областта Загоре, но без крепостта Констанция. Според постигнатото споразумение българите се задължавали да изпратят като гарант за мира във византийската столица най – малкия от братята Асеневци – Йоаница (Калоян). Повечето изследователи приемат Ловешкото примирие като юридическо начало на Второто българско царство. Двамата братя се заели с укрепването на освободените територии. Като столица на държавата се утвърил гр. Търново. Асеневци преследвали две главни цели във външната си политика – обединение на българите и признаване на царската титла. Войни за освобождаване на българските земи (1187 – 1197г.). През 1189 – 1190г пред Асеневци се разкрил удобен повод за нова антивизантийска кампания, а именно преминаването на германската кръстоносна армия през българските земи. Организирането на похода за освобождаване на Гроба Господен станало след превземането на Йерусалим през 1187г. от войските на Салах ад Дин (Саладин). Две години по – късно германските кръстоносци навлезли в българските земи през Белград, Браничево, Равно и достигнали до стените на град Ниш. Водачи на Третия кръстоносен поход бил Фридрих I Барбароса (френския крал Филип II Август и английският крал Ричард I Лъвското сърце, но и двамата пътуват по море). През лятото на 1189г. при императора се явили пратеници на българския цар Петър, които предложили на германския император 40 – хилядна войска, в случай че започне война срещу Византия, срещу което очаквали признание на владетелските им титли. Преговорите не постигнали очаквания резултат, защото германския император предпочел да не усложнява отношенията си с Византия. По – късно във Филипопол българските пратеници подновяват предложението си, като същата помощ предлага и сръбския жупан Стефан Неманя. Фридрих I Барбароса отказва помощта си на българите и сърбите, превзема Филипопол и води преговори с византийскития император в Мала Азия. През март 1190г. кръстоносната армия се прехвърлила в Мала Азия, а германския император Фридрих 1 Барбароса се удавя в река Лидия. През 1189 – 1190г. настъпва промяна на българския престол - Асен също получава царска титла (по други данни това станало след Ловешкия мир от 1187г.). Петър поел управлението на Североизточна България и Добруджа с център Велики Преслав. През пролетта на 1190г. след уреждането на отношенията между Фридрих I Барбароса Исак II Ангел възобновил действията си спрямо България и предприел поход срещу Търново. По време на обсадата обаче до императора достигнала вестта, че от север в помощ на обсадените прииждат кумански отряди и императорът заповядал незабавно изтегляне на войските си. На връщане, в Тревненския проход византийската армия е разбита, при бягството е пленен обозът, а императорът загубва златния си шлем. По – рано същата година византийците предприемат успешен поход срещу Стефан Неманя и го принуждават да върне завладените от него византийски територии. През следващите години военните действия срещу Византия били пренесени в земите на юг от Балкана и се разгърнали на широк фронт – от р. Струма до Странджа. В периода 1192 – 1194г. били превзети Средец и земите по горната част на Струма. През 1194г. в битка при Аркадиопол (Люлебургас) е разбита византийската войска, начело с Алексий Гид, който успява да избяга. Лятото на 1195г. българите разбили византийците при Сяр и пленили Алексий Аспиет. В резултат към България били присъединени областите около Мелник и Струмица. По – късно през годината са присъединени Видинската, Белградската и Браничевската области. Именно тогава от Средец са пренесени тържествено в Търново мощите на св. Иван Рилски. През 1196г. българите подновили военните си действия по Струма към Бяло море и след повторната си победа при Сяр българите пленили севастократора Исак Комнин. През 1196г. боляринът Иванко убил братовчед си цар Асен в Търново. Иванко не успял да се задържи за дълго на престола. По време на тези междуособици Византия предприела два неуспешни похода срещу Асеневци. Първият бил ръководен от Мануил Камица, а вторият от самия император Алексий III Ангел. Цар Петър напуснал Преслав и обсадил Търново. Тогава Иванко избягал във Византия и бил назначен за управител на областта Филипопол. През 1197г. цар Петър бил убит в следствие на болярски заговор и на престола се качва Калоян (1197 – 1207г.), който междувременно избягал от Константинопол. Калоян поел властта в свои ръце в момент, когато вътрешните противоречия били твърде изострени. Отделни български феодали проявили открит стремеж да се отцепят от централната власт и да се обявят за независими владетели. Това съответно отслабило съпротивителните сили на България и затова в първите години на управлението си царят се въздържал от пряка конфронтация с Византия и се опитал да привлече на своя страна непокорните феодали. Един от тях бил Иванко, когото византийският император поставил за управител на Филипопол. Друг български болярин, който се обявил за независим, бил Добромир Хриз. Той поставил под властта си част от Северна и Средна Македония и преместил средището си от Струмица в Просек. През 1198г. Алексий III Ангел организирал поход срещу него, както постъпил и в случая с Иванко, но отново без успех. През 1199г. последвал втори, отново неуспешен поход на византийците срещу Добромир Хриз. Както и предшествениците си, цар Калоян се възползвал от обстоятелствата и организирал силна коалиция, като целта била продължаване на териториалната експанзия. В нея влезли Иванко, Добромир Хриз и отцепилият се ромейски управител на Родопската област Йоан Спиридонаки. През 1200г. обаче Иванко бил заловен от византийците, по – нататъшната му съдба е неизвестна. През 1201г. Добромир Хриз и Мануил Камица нападат градове в Македония и нахлуват в Тесалия. Населението на областта се вдига на бунт. През същата година управителя на Родопската област Йоан Спиридонаки вдига бунт и преследван от войски бяга в България. Същевременно византийския император организирал поход срещу Добромир Хриз и Мануил Камица. В отношенията между двамата настъпва разрив и Камица бяга в Тесалия, а Хриз влиза в преговори с Алексий III Ангел и са му отнети почти всички владения. По – нататък за него не се споменава в историческите хроники. Така в края на 1201 и началото на 1202г. бил сключен мирен договор между Византия и България. Император Алексий III Ангел предложил на Калоян да признае царската му титла и патриаршеското достойнство на Българската църква. Калоян обаче отказва, поради преговорите с римския папа и несигурното бъдеще на византийския император. Мирът с Византия бил безспорен политически успех за Калоян, но той не решавал въпроса за неговия суверенитет и царска титла. От това се възползвало Унгарското кралство – крал Емерих в края на 1202г. окупирал Белградската и Браничeвската области под предлог, под предлог, че българския цар ги притежава незаконно. Междувременно той предоставил Ниш на сръбския жупан Вълкан, негов васал. Още през следващата 1203г. подпомогнат от кумански наемници, Калоян изгонил унгарците от окупираните области. Също така връщат на престола сръбския жупан Стефан II Неман Първовенчани. Решителните му действия за сетен път показали, че България се утвърдила на Балканския полуостров като политическа и военна сила, с която всеки чужд владетел трябвало да се съобразява. Преговори и уния с Римската църква (1199 – 1204г.) Цар Калоян се проявил не само като добър пълководец, но и като умел дипломат. Той добре съзнавал, че териториалното укрепване на България се нуждаело от авторитетно признание. В противен случай нейните съседи могли да претендират за българските земи под предлог, че владетелят им е незаконен. В края на XII и началото на XIII в. силата, която се ползвала с неоспорим авторитет на Европейския континент, била Римската църква. Преговорите с папството били започнати още в края на 1199 или началото на 1200г., когато пратеникът на папа Инопкентий III, архипрезвитер Доминик, носи писмо до Калоян, в което му предлагал да признае върховенството на Римската църква. За българския цар сключването на уния с Рим имало преди всичко политическо значение и се налагало от нуждите на момента. В продължение на пет години цар Калоян и папа Инокентий III разменили значителна по обем кореспонденция, в която Калоян води преговори за признаването на царската му титла и издигането на Българската църква в патриаршия. Преговорите с Рим се превръщат в силно оръжие срещу териториалните претенции на унгарците, които са католици и папата може да им оказва влияние. Но докато положението на Балканите не се променя, Калоян не сключва унията. Едва след падането на Константинопол на 13 април 1204г.от кръстоносците на Четвъртия кръстоносен поход и двата неуспешни опита да поддържа добри отношения с тях, Калоян сключва унията, тъй като папата мое да посредничи в отношенията му с новосъздадената Латинска империя. Междувременно през 1202г. започнал Четвъртият кръстоносен поход, като негови ръководители били граф Тибо, който скоро умира и е заместен от Бонифаций Монфератски. Срещу 85 000 сребърни марки Венеция се задължила да превози кръстоносните войски до “Светите места”. През ноември 1202г. кръстоносците превземат откъсналото се от Унгария пристанище Зара (Задар) и го предават на Венеция. През ноември 1202г. Калоян изпратил отговор на папата по архипрезвитер Лъв. Заедно с него пътува и писмо на архиепископ Василий. На 27 ноември 1202г. било пратено второ писмо на папа Инокентий III до Калоян, донесено от Йоан Каземански в Търново през юли или август 1203г. Пратеникът се завръща в Рим с писма на Калоян, Василий и други митрополити. Цар Калоян обаче правилно преценил, че в момента не се нуждае от признанието на Византия. Унията с Рим може да се оцени като безспорен дипломатически успех за цар Калоян, Получената титла го издигнала в ранг, равностоен на останалите европейски крале. С тържествената коронация от 1204г. била потвърдена още веднъж независимостта на българската държава и са ограничени стремежите на католическите държави (Латинската империя и Унгария). Принадлежността на България към Папството остава формална, защото на практика всички православни обреди се запазват и българската църква само формално се намира под върховенството на папата. “Българският католицизъм” е рожба на политиката и се използва за политика до 1235г., когато България окончателно се присъединява към православието. На 18 юли 1203г. кръстоносците стигнали до стените на Константинопол. Същевременно на 1 август на престола застава Алексий IV Ангел. В следствие на това избягалите в Девелт Алексий III Ангел и Йоан Каматир помолили Калоян за помощ и се съгласили да признаят царската му титла и патриаршеското достойнство на българския духовен глава, но той им отказва. Алексий IV Aнгел обаче не се задържал за дълго на престола и през януари 1204г. е свален. На византийския престол застава Алексий V Дука Мурзуфъл. През февруари 1204г. когато западните рицари се намирали пред стените на Константинопол, цар Калоян им предложил военна помощ от 100 000 армия, в замяна на признаване титлата цар. Кръстоносците отказали, въпреки, че по това време Калоян водел усилени преговори с римския папа. На 13 април 1204г. кръстоносците превзели Константинопол и в продължение на три дни го разграбват. Византийската империя с център Константинопол пада, а на нейно място се създава Латинска Империя. Първи император става графът на Фландрия – Балдуин (1204 – 1205г.). В различни части на Византия се оформили нови държави – Никейска империя, начело с Теодор I Ласкарис, зет на Алексий III Ангел; Епирско деспотство, начело с Михаил I Ангел Дука Комнин, братовчед на Исак II и Алексий III; Трапезундска империя, начело с Алексий и Давид, внуци на Андроник I. Първите две стават претенденти за наследството на старата Византийска империя. През същата година (1204г.) цар Калоян изпратил писмо до латинския император Балдуин Фландърски с предложение за сключване на мирен договор. Императорът отхвърлил искането и проявил неоснователни претенции към българските земи. Опитите на папа Инокентий да предотврати назряващия конфликт между България и Латинската империя не дали резултат. През лятото на 1204г. латинците настъпили в Тракия и подчинили редица градове: Адрианопол, Филипопол, Аркадиопол, Стенимахос и др. През 1205г. византийската аристокрация от Тракия потърсила помощта на българския цар Калоян, като му обещала да го признае за василевс. За да обезпечи успехите си срещу латинците, Калоян поискал съдействието на куманите. По негово внушение византийското и българското население се вдигнало на въстание срещу завоевателите. Гърците отвоювали Димотика, Адрианопол (градът е венецианско владение) и други градове в Тракия. В отговор на тези събития латинските рицари, предвождани лично от своя император потеглили на поход. На 14 април 1205г. се състояла битка между българи и латинци при Адрианопол. Рицарите са разбити, пленен е император Балдуин, загива граф Луи дъо Блоа, а венецианския дож Енрико Дандоло успява да избяга. Според някои източници Балдуин по – късно умира, според други е убит по заповед на Калоян. Стойността на българската победа е определена от П. Мутафчиев по следния начин : “ Битката при Одрин представлява смъртен удар за едва – що създадената Латинска империя (...). Латинското господство било разклатено из основи и вече нищо не било в състояние да обезпечи трайността му. Най – важното било, че битката при Одрин разрушила легендата за непобедимостта на обкованите в железни брони рицари. Начинът, по който те могли да бъдат победени, бил узнат, а с това изчезнал и страхът от тях.” Нападения на българските войски в Тракия. Разпадане на българо – гръцкия съюз. След внушителната победа при Адрианопол цар Калоян продължил военните си действия срещу Латинската империя. През май – юни 1205г. Калоян превзема Сяр и се насочва към Солун. По същото време българският воевода Чъзмен, който управлявал Средна Македония, с център крепостта Просек, изненадващо нападнал Солун, но не успял да го превземе и бил изтласкан оттам от войската на Бонифаций Монфератски, след което Калоян се оттеглил. През юни 1205г. византийците от Филипопол, начело с Алексий Аспиет, се откъсват от съюза с българите. Калоян превзема Филипопол с помощта на павликяните и богомилите. След сурова разправа, Калоян си прикачва прозвището “Ромеоубиец” (“Ромеоктонос”). По всичко изглежда, че събитията във Филипопол били част от един по – широк заговор в Търново. Ето защо Калоян се завърнал в българската столица и наказал жестоко заподозрените византийски военнопленници. Според някои историци тогава бил наказан със смърт и плененият латински император Балдуин. През 1205 – 1206г. военните действия в Тракия били подновени. Калоян праща войски в помощ на Адрианопол и Димотика. В началото на лятото на 1206г. гръцката аристокрация в Тракия, начело с Теодор Врана, скъсва съюза си с Калоян. Жителите на Адрианопол и Димотика отказват да го пуснат в градовете си. През юни 1206г. Калоян превзема Димотика и разрушава укрепленията му. Междувременно, през 1207г. Калоян сключва същз с Теодор I Ласкарис, император на Никейската империя, насочен срещу Латинската империя. По силата на споразумението българските войски обсадили Адрианопол, а един кумански отряд достигнал чак до Константинопол. По това време достигнала вестта за смъртта на Бонифаций Монфератски и Калоян свалил обсадата на Адрианопол. Това събитие обаче дало повод да се нападне Солун. Българите обсадили града и се подготвили за решителен щурм, но в навечерието му, болярската опозиция отново надигнала глава. При обсадата на Солун, през октомври 1207г. цар Калоян бил убит в шатрата си от един от заговорниците – куманския воевода Манастър. Тялото му е пренесено в Търново и погребано във великата лавра “ Св. Четиридесет мъченици”, където при археологически разкопки бе разкрит неговия гроб и масивен златен пръстен печат, на който е написано “Калоянов пръстен”. Заключение. Въстанието на Асен и Петър било с изключителна важност за българската история, тъй като то възстановило държавното ни съществуване. Възстановяването на българското царство било постигнато чрез въстание, организирано от братята Асен и Петър през 1185г. По време на управлението на първите двама Асеневци (1185 – 1195г.) била отвоювана голяма част от българските земи в Мизия, Тракия и Македония. При най – малкия брат Калоян (1195 – 1207г.), границите на държавата били разширени, била укрепена българската власт на възвърнатите територии, а дипломатическия успех на Калоян – сключването на унията с Рим, поставил България в равностойно положение с останалите европейски страни. Разпадането на предишната могъща Византийска империя и образуването на няколко по – слаби държави на нейната територия позволило на Калоян да завърши българското териториално укрепване и да превърне царството в първостепенен фактор на Балканския полуостров. Дипломатическата и военна дейност на Калоян подготвили до голяма степен върха на политическото могъщество, което България достигнала при цар Иван Асен II. |