Възраждане : Зараждане на националноосвободителна идеология

Автор RValtcheva

25 Aug 2006

Увод. През XVIII – XIXв. в българските земи като последици от промените в Османската империя настъпили множество изменения в живота на българите. В резултат на опитите за интегрирането на Турция към европейския свят се разширило влиянието на Западно европейските земи в пределите на империята. Промените в империята се отразили върху стопанския и културния живот на българите. Навлизането на стоково – паричните отношения и зараждането на частната собственост дали тласък в развитието на селското, градското стопанство и търговията. Стопанското оживление по българските земи и бързо променящата се политическа конюктура в балканските провинции на Османската империя създали реални предпоставки за изменение и на социалната структура на ранновъзрожденското общество. Постепенно и в града и в селото се очертала нова, буржоазна по същество прослойка от заможни търговци и манифактуристи, които придобивали все по – осезаемо място в културния и политическия живот на тогавашните българи. През следващите десетилетия именно тази прослойка била призвана да стане инициатор на най – крупните прояви в развитието на българското възрожденско общество. В духовното пробуждане на българите книжовността става основното поле, в което се съсредоточават първите национални прозрения и първите битки за утвърждаване на националната самоличност. Започнало трайно проникване на западноевропейската цивилизация в производството, в търговията, в ежедневието. Откривали се нови възможности за безпрепятствено навлизане на просвещенските идеи, за реформиране на местната просвета, за зараждане на националната идея сред покорените християни. Успоредно с развитието на икономиката и новата социална структура, в българското общество постепенно настъпват сериозни промени в културната общност. През ранното Възраждане видимо се увеличава броят на работещите книжовници и преписвачите. Все по – отчетливо се откроявали отделните книжовни школи като Рилска, Самоковска, Етрополска, Врачанска, Котленска и др. Още по – широко разпространение получила дамаскинарската книжнина. Дамаскините представляват сборници с религиозно – поучително съдържание и по – точно подражание на сборника “Съкровище” на Дамаскин Студит, съдържащ 36 слова и поучения, издаден пред 1558г. През следващите десетилетия на основата на този сборник и допълнения от други жития и поучения се създават много творби на новобългарски език. През XVIII в. дамаскините се превръщат в сборници с ралични жития, поучения, мъдри изречения, съвети и др. Дамаскините добиват широка популярност поради утвърждаването на ценностите на християнството и патриотичните настроения. Принадлежащи към средновековната литература със своя демократичен характер и приспособяване към изискванията на новото време, дамаскините се превръщат в преходна форма към новата книжнина в периода на преход от Средновековието към Новото време. Измежду известните дамаскинари са даскал Неделчо и синът му Филип (XVII в.) Йосиф Брадати, Никифор Рилски, Тодор Врачански, Йосиф Хилендарски, Пунчо Мокрешки, Тодор Габровски, Милко Котленски. Важна роля за духовното раздвижване на българите през XVIII в. изиграва и печатната книга, която навлиза в българските земи от Австрия, Русия, Гърция и Сърбия. Важна промяна в духовния климат на Балканския полуостров е нарасналият интерес към историята. Пробуждането на национално чувство сред европейските и балкански народи се съпътства от огромен интерес към историята като знание. Като проява на появилата се тенденция се изявяват трима католически просветители : Кръстъо Пейкич ( 1669 – 1731г.), Партений Павлович ( 1695 – 1760г.) и Христофор Жефарович ( ? – 1753г.). Техните произведения изиграват важна роля за навлизане на идеите на европейското Просвещение сред българското общество. Кръстъо Пейкич бил типичен представител на българската католическа интелигенция. Роден в Чипровец, той получил образованието си в Рим, след което бил назначен на работа в българската колония в Седмиградско. По – късно се установил във Венеция и там подготвил за печат много книги. Партений Павлович от своя страна съчетавал умело качествата на политик и книжовник. Роден в Силистра, той учил в прочутата “бейска” академия в Букурещ, посещавал различни школи в Италия, Костур, Корфу, Янина. През 20-те и 30-те години на XVIII в. участвал в политически мисии, по – късно бил избран за епископски викарий в Сремски Карловци, където се занимавал с проповедническа дейност. Името на Христофор Жефарович е свързано с разпространението на една от най – популярните сред българите печатни книги - “Стематография”. Сборникът бил издаден през 1741г. във Виена и включвал изображения на южнославянски владетели и светци, придружени с гербовете на различните народи и области. Включените в “Стематография” гербове на Мизия, Тракия, Македония и България, както и литографии на български владетели и светци, съдействали за разбуждане на националното самочувствие на българите. Сборникът е по подобие на “Стематография” на Павел Ритер Витязович, издадена на латински език през 1701г. Първите съчинения за историята на България в чужбина били дело на Йосиф Асемани 1755г. и на Андрия Качич – Миошич през 1756г. По същото време добър прием сред българите католици намерила и ръкописната история на българския народ на латински език, изготвена през 1761г. от францисканският монах Блазиус Клайнер. Най – яркото събитие в духовния живот на ранновъзрожденското ни общество обаче било свързанос името на Паисий Хилендарски. Паисий Хилендарски – личност и дело. За живота на Паисий се знае твърде малко. Приема се, че е роден през 1722г. и тъй като самият той споменава само, че е родом от “Самоковската епархия”, за родното му място претендират седем селища. От кондиките на атонските манастири личи, че е родом от Банско, тъй като там се намира бащината къща на неговите братя хаджи Вълчо и Лаврентий. Знае се, че Лаврентий е бил монах и проигумен в Хилендарския манастир. На 23 години ( през 1745г.) Паисий се замонашва и постъпва в същия манастир, като поема длъжността таксидиот. Подобно на своите събратя Паисий години наред обикалял села и градове, събирал помощи за Хилендарския манастир и проповядвал Божието слово. Паисий Хилендарски починал през 1773г. в Станимака. В богатите библиотеки на атонските манастири и по време на своите пътувания из страната той открил многобройни свидетелства за историята на българите и постепенно у него се оформила идеята да събере всичко в една книга под общото заглавие “ История Славянобългарская”. В манастирите той открива изворите за историята - стари царствени грамоти, поменици, жития, както и съчиненията на Евтимий Търновски, Климент Охридски, Радослав, руските Пролог и Кърмчая книга, стематографиите на Христофор Жефарович и Павел Ритер Витязович. В близо двадесетте години между замонашването и написването на историята той пътува непрекъснато из страната като водач на поклоннически групи. Именно този опит, познаването му на България, срещите му с българи от най – различни краища са истинския мотив за неговата книжовна дейност. През 1761г. хилендарското братство изпратило Паисий в Сремски Карловци – един от най – издигнатите по това време центрове на православието в пределите на Австрийската империя. Тук Паисий Хилендарски имал възможност да се запознае с руското издание на обширния труд на дубровнишкия абат Мавро Орбини “Книга историография”. За исторически източник му послужил и руският превод на книгата на Цезар Бароний “Деяния церковная и гражданская”. След като се завърнал от Сремски Карловци, Паисий продължил работата си в Хилендарския манастир, но по – късно се преместил в Зографската обител “Св. Георги”, където през 1762г. завършил окончателно завършил “История слвянобългарская о народе и о царей и о святих болгарских и о всех деяния и бития болгарская”. Съчинението на Паисий включва два предговора – един преведен и преработен за ползата от историята и един оригинален; изложение на българската история, кратко изложение на сръбската история; списък на българските царе; раздел за славянските просветители и българските светци и послесловие, общо около 85 страници. От съдържателна гледна точка, спциалистите обикновено изтъкват, че Паисий идеализирал българската история и съзнателно подбирал само тези факти, които потвърждавали романтичната му комцепция за националната история на българите. Същевременно болшинството автори открояват програмното звучене на “История Славянобългрская” и подчертават, че Паисиевата история отбелязва зараждането на националноосвободителната идеология на българите. Подобни оценки имат своето основание, но в тях до голяма степен прозира къде неосъзнато, къде целенасочено, стремеж към модернистично тълкувание на Паисиевия текст. Не може например да се обвинява Паисий в погрешни интерпретации на българската история, във фактологически грешки или празноти, защото на нивото на тогавашните познания изложението на Паисий представлява една цялостна и приемлива картина за средновековното минало на българите. Особено ненаучно звучат твърденията, че Паисий прозрял водещите тенденции в историческото развитие на възраждащото се българско общество и ясно формулирал програмните задачи, които българите трябвало да разрешат, ако искат да се запазят като народ: изграждане на новобългарска просвета, борба срещу духовния гнет на Гръцката патриаршия и политическа борба срещу турските поттисници. Опитите за модерен прочит на “История Славянобългарская” ни отдалечават от реалното звучене на Паисиевата история през периода на Ранното Възраждане. Не трябва да се забравя, че масовият ефект, който й се вменява от дистанцията на времето практически не е бил осъществим за втората половина на XVIII в.. Достатъчно е да си припомним, че твърде дълго “Историята” остава достояние на един ограничен кръг читатели и слушатели. Едва пред XIX в. условията на набиращото скорост просветно движение и на фона на придобиващата все по – страстен характер църковна разпра с Гръцката патриаршия, духовните лидери на българското общество придават на Паисиевите идеи нова острота и много скоро те зазвучават със силата на една осъзната национална платформа. В анализа на миналото, направен в духа на романтизма, Паисий извежда своите назидателни заключения, които са подчинени на определени историчеки цели. Преди всичко той се стреми да пробуди националното чувство, мисълта за принадлежност към българския народ. Паисий критикува всички, които се срамуват от своя род и припомня, че българите са били славни и макар и бедни са достойни за уважение: “О, неразумни юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четеш по свой език и не думаш!”. С тези разсъждения Паисий логически чертае политическата програма на новата епоха, която се базира главно на националната идея, изразена в стремежа да се запази българската народност в условията на робството и да се осигурят условия за нейното бъдещо историческо развитие. С историческото чувство на народа той се опитва да обоснове правата на българите. По – нататък мирогледът му представлява смесица от ренесансови мотиви, просвещенски настроения и политически национални интереси. Никъде в “Историята” Паисий не е говорел открито за бунт или въстание. Единствените директни призиви, които той адресирал към своите сънародници са свързани с опознаване и опазване на българския език, на българската история и култура. И точно тук никому неизвестният хилендарски монах успял да постигне най – силен ефект. По пътя на внушеничта той разбуждал онези пластове в съзнанието на българина, които му давали ориентир за неговата “другост”, за принадлежността му не само към “раята” на падишаха, но и към една езикова и родова общност със своя история и култура, със свое място сред народите в света. Разказът му бил толкова силен, че слушателите и читателите не можели да останат равнодушни към съдбата на своя народ. Точно това предопределило и големия успех на “История славянобългарская” сред духовния елит на тогавашното българско общество. Израз на този успех са многобройните преписи и преправки на “История славянобългарская”, разпространявана из различни селища на страната почти до края на възрожденската епоха. Паисий предлага и съвсем оригинални идеи. За пръв път той обосновава идеята за еманципация на българите в балканския свят. Без да създава нова идеологическа система, Паисий успява да долови трепетите на буржоазната епоха, да преработи презсвоя патриотичен дух идеите на новото време, да направи от тях знаме на нацията. В такъв смисъл неговата идеология и политически концепции имат буржоазен характер. Мирогледът му отразява дълбоко потребностите на общественото развитие. В началото на Възраждането, когато социалната диференциация е още недостатъчна, когато българското общество като цяло изпитва гнета на робството, когато зараждащото се национално чувство доминира над класовото чужство, пробуждащия се буржоазен национализъм отговаря на интересите на цялото общество и представлява силно оръжие за националната еманципация. В такъв смисъл идеологията на Паисий става национална идеология в начевашата борба за политическо и духовно освобождение. В политическо отношение Паисий акцентува главно на националното обособяване на основата на езика, писмеността, културата и историческите традиции. Така той изразява и идеалът на Просвещението. Паисий излага и защитава идеята за духовно обособяване на българите чрез отхвърляне на църковната опека и културното влияние на гърцизма и чрез възстановяване на българската духовна йерархия. На трети план излиза идеята за българската държавност. По – нататък Паисий продължава да залага на победата на кръста над полумесеца и отправя надеждите си към Русия – “голямата северна страна”. Освен чисто патриотичните елементи, в идейната характеристика на “История славянобългарская” реално могат да се обособят два важни компонента. Със своята творба Паисий утвърждава говоримия език като основа на новобългарската книжовност и второ – Паисиевата интерпретация на българската история е изцяло изградена върху принципите на просвещенския рационализъм. Това проличава не само във водещия за цялото съчинение мотив – “чети, да знаеш”, а най – вече в общофилософското разбиране на Паисий за света и човешката история. Неслучайно той повтаря често думите “разум”, “знание”, “истина”, “мъдрост”, “учение”. “книжовно умение”. Проследявайки едно или друго събитие от миналото на балканските народи, Паисий не забравя да подчертае, че паденията идват тогава, когато държавата се управлява от “неразумни”, “самонадеяни” владетели. Съвременната историческа наука познава общо около 60 преписа на Паисиевата история, първият от които бил направен през 1765г. от Софроний Врачански. Вторият препис бил направен от поп Алекси в присъствието на Паисий през 1771г. Някои преписи се допълвали- еленският учител Дойно Граматик прави препис, който допълва от други исторически трудове. Други били преправяни – поп Пунчо от с. Мокреш включва преправка на “Историята” в сборник с жития на български светии, а трети били богато илюстрирани. През 1844г. на основата на Паисиевия труд Христаки Павлович отпечатал и книгата “Царственик или история болгарская”в Будапеща. Като книжовно и историописно произведение “История Славянобългарская” носи белезите на другите български книжовни творби от XVIII в., но отразява много по – ярко общите за всички тях иде и чувства: мисълта за българите, националното усещане, човеколюбивите настроения на Ренесанса и Просвещението. Като последовател на делото на Паисий Хилендарски се появили анонимният Зографец, автор на “Зографската история”, писана по времето, когато била завършена и “История Славянобългарская” през 1762г. и йеромонах Спиридон Габровски, който съчинил през 1792г. четвъртата за XVIII в. българска история – “История во кратце о болгарском народом словенском”. Софроний Врачански. Идеите на Паисий Хилендарски за развитие на българската просвета, за духовна и обществена пробуда на българския народ намерили още по – завършен израз в дейността на Софроний Врачански – една от най – изявените възрожденски личности от края на XVIII и началото на XIX в. Софроний Врачански е роден през 1739г. в Котел в заможно джелепско семейство. През 1762г. Стойко Владиславов станал свещеник, а три години по – късно имал възможността да се срещне с Паисий в Сремски Карловци и повлиян от неговите идеи, направил първия препис на “История Славянобългарская”. През 1775г. Софроний посещава Атон, където в продължение на 6 месеца изучава гръцкия език и литературата. След дълги митарства поп Стойко Владиславов е назначен на 16 септември 1794г. за епископ на Враца и приел духовното име Софроний. Въпреки трудностите, разгърнал активна просветителска дейност в селищата от своята епархия. По – късно бил задържан от видинския отцепник Осман Пазвантоглу и трябвало да престои почти три години във Видин. След като бил освободен, Софроний се установил през 1803г. в Букурещ и останал там до края на живота си (1813г.). След първия препис на Паисиевата история през 1765г. той направил още един през 1781г. по време на принудителния си престой във Видин успял да състави и два обемисти сборника, наречени “Видински” с църковни слова и поучения, преведени от гръцки. През 1806г. издал първата печатна книга на новобългарски – “Неделник”( “Кириакодромион” ,“Софроние”). Малко преди това той завършил и най – добрата си книжовна творба – “Житие и страдания грешнаго Софрония”. Успоредно с книжовните си занимания Софроний разгърнал и активна политическа дейност. Под негово ръководство се обособил емигрантски кръг, който се заел с разрешаването на българския политически въпрос. Той била създаден в края на 1809г. и в него влизали Иван Замбин, А. Николаев (Некович), Иван Краниколов, хаджи Панов, Петър Сарчоолу, Симеон Кипарис, Димитър Попски, архимандрит Вениамин Ловчански и др. През есента на 1804г. за Петербург заминала специална делегация начело със Замбин и Некович, изпратена от български първенци от северозападните български земи, с цел да потърси помощта на Русия за подобряване положението на българския народ. След избухването на поредната руско – турска война през 1806г. букурещкия политически кръг се активизирал още повече. Руската армия окупирала Влашко и Молдова и Софроний Врачански влязъл в пряк контакт с командването на Дунавската армия. За да помогне на руското настъпление, Софроний изготвил и два призива през 1810г., с които разяснявал необходимостта да се оказва всестранна подкрепа на руските отряди. По негова инициатива през 1811г. било издействано решение за сформирането на български доброволчески отряд (българска земска войска) от 2000 - 2500 души, който взел дейно участие в бойните действия на юг от р. Дунав – Тутракан, Силистра и Русенско. През 1811г. Русия започнала преговори за подписване на мир с Високата порта. Софроний Врачански изготвил “Молба” до главнокомандващия генерал Кутузов. В нея в 14 точки се излага целта на руско – българските отношения, както и политическите и икономическите искания на българите да се обособи автономна българска област на север от Дунава (от емиграцията във Влашко и Молдова) и евентуално създаване на подобна област южно от Дунава, когато това бъде възможно. Исканията на българите били да могат да се управляват от свои избираеми магистрати, да се ползват с църковна автономия и да имат гарантирани възможности за стопанска инициатива. Това е първият опит за създаване на политическа платформа в хода на национално – освободителното движение. Молбата на Софроний Врачански се явявала фактически първата възрожденска програма за разрешаване на българския политически въпрос. Руско – турската война от 1806 – 1812 завършва с Букурещки мирен договор, който бил сключен на 16 май 1812г. По договора Русия получавала част от Бесарабия и територии по грузинското крайбрежие на Черно море. Потвърдени са привилегиите на Дунавските княжества. На Сърбия се предоставя вътрешно самоуправление, което облекчава по – нататъшното освободително движение на сръбския народ. Сключеният договор не предвиждал исканията на българите, а на следващата година Софроний Врачански починал. Така, чрез многообразната си дейност преди всичко като книжовник, после като духовник и проповедник, като просветител и патриот Софроний Врачански се налага като най – ярка фигура на Българското Възраждане от края на XVIII и началото на XIX в. В началото на XIX в. се оформила и Западно – българската литературна школа, чийто най – ярки представители били хаджи Йоаким Кърчовски (ок.1750 – ок.1820г.) и Кирил Пейчинович (ок.1750 – 1845г.) живели и творили в Македония. Йоаким Кърчовски отпечатал пет книги в периода 1814 – 1819г. Първата от тях се наричала “Повест ради страшного и второго пришествия Христова” от 1814г. Друга негова творба е сборникът с поучения и тълкувания на библейски текстове и нравоучителни разкази на новобългарски език. Сборниците получават голяма популярност и претърпяват няколко издания. Кирил Пейчинович издава през 1816г. в Будим книгата си “Огледало”, а по – късно издава и “Утешение на грешните” и “Житие на княз Лазар”. Той бил монах в Хилендарския манастир, по – късно игумен на манастира “Св. Атанас” В Тетовско, същевременно книжовник и просветен деец и издател на религиозна книжнина. Като един от последователите на Софроний Врачански, той е радетел на просвета на новобългарски език.Заключение. Начало на духовното пробуждане на бълагрския народ поставило произведението на Паисий Хилендарски - “История Славянобългарская”. Неговите идеи и внушения били насочени към зараждането на българското самосъзнание, водещо до духовното обособяване и националната еманципация на българите. Софроний Врачански изиграл важна роля в организацията на националноосвободителното движение в края на XVIII и началото на XIX в., като продължител на Паисиевото дело, на идеите и целите на Ранното българско възраждане. В книвожовната си дейност той приложил идеите за осъществяването на светско образование по европейски образец. Паисий Хилендарски и Софроний Врачански са две фигури, които въплъшават народния будител. Техните последователи превръщат призивите за родолюбие и християнска твърдост в активна борба за просвещение и освобождение на българската нация.