Средновековие : Възстановяване и укрепване на Българската държава (1185 – 1207г.)

Автор RValtcheva

25 Aug 2006

Увод. Окончателното покоряване на България през 1018г. и включването и в състава на Византия довело до множество промени в административната, църковната, военната и политическата организация на завладените територии. След 1018г. настъпили промени в административното устройство на българските земи. От ядрото на Самуилова България, която обхващала предимно македонските земи, била създадена тема България с главен град Скопие, а по – късно Средец. Земите на Северна България, разположени между р. Дунав и Стара планина, образували тема Паристрион (Подунавие) с първоначален център Велики Преслав, а след това Дръстър (дн. Силистра). Най – северозападните територии образували тема Придунавски градове с главен град Сирмиум (Срем). Южните български земи били включени в съществуващите отпреди византийски теми. Управители на посочените области били гърци. Тъй като държавата бил покорена, църквата не могла да запази патриаршеското си достойнство. Така през 1019г. била образувана Охридската архиепископия с архиерей българин, Йоан от Дебър. Останалите епископи били гърци, а официален църковен език става гръцкият. Охридската архиепископия не обхваща всички диоцези на Търновската патриаршия. Диоцезът на архиспископията обхващал почти изцяло държавната територия на Охридското царство, в което влизали 31 епархии. Новата Охридска архиепископия има специален статут, нейният архиепископ се избира от императора, а не от Константинополската патриаршия. Това се прави от една страна, за да се интегрират българите по – лесно в състава на империята, а от друга страна, за да не се засилва прекалено много властта на Константинополската патриаршия, с която понякога императорската власт има противоречия. С грамоти от 1019 и 1020г. император Василий II запазвал привилегиите и правата на българското духовенство, което не променило по същество статута на църквата, както и на нейните функции. Запазването на правата на българското духовенство не е акт на особено внимание към него, тъй като духовенството е част от църквата, която за разлика от държавата не е унищожена. Охридската архиепископия съществува до 1767г. Първата забележима промяна след дългогодишните борби за независимост и налагането на византийска власт била привличането на българската аристокрация. Съзнавайки факта, че аристокрацията е ръководител на средновековното общество, византийските управници сторили всичко , за да приобщят най – изявените родове на българите. Чрез бракове, придворни титли и високи постове в провинциалната администрация тези българи придобили византийско самосъзнание. Въпреки че не била въоръжена, голяма част от войските на последните охридски царе представлявала заплаха за византийската власт. Както съобщава арменският историк Аристаклес Ластивертци, по нареждане на Василий II бившите войници били отпратени далеч по родните места. Принудителното изселване на българското население било прилагано през целия период на византийското управление. Целта била ясна – намаляване на съпротивителната сила на българите. С течение на времето в българските земи се наложила и византийската феодална система. Промени имало и в режима на поземлената собственост. Първоначално след включването на българските земи в империята Василий II запазил старите натурални данъци, а новите, щели да бъдат въведени по – късно. На 15 декември 1028г. починал Василий II, един от най – великите византийски императори. Тази промяна на престола бележела началото на нова политика спрямо присъединените български територии. В средата на XII в. Византия се намирала в затруднено положение и не можела да плаща на всичките си чиновници. Нова и необичайна за българските обичаи била пронията, според която на висши византийски чиновници и служители се давала за доживотно ползване голяма част от земите на българските селяни. Това население постепенно оставало без земя и ставало зависимо от новите поземлени собственици. Тогава били въведени характерните за Византия фискални данъци, при които за разлика от времето на българските царе, от подчиненото население се изисквали пари. Неблагоприятно за българските селяни било обстоятелството, че прониарите нямали наследствени права, поради което се опитвали да извлекат максимална полза от дадената им земя. Същото било положението и на византийските селяни. През XIII в. пронията започнала да се наследява. Първоначално тя била давана за всяка служба, а по – късно се обвързвала само с военни задължения. В българските земи било въведено още едно ново задължение – синоната, според което селянинът трябвало да продава зърнени храни за войската на цени, по – ниски от обикновените. Падането на България под византийска власт оказва негативно влияние в историческото развитие на българите, тъй като престава да съществува държавната институция. Настъпва дълъг период на чуждо управление с неблагоприятно въздействие върху културното развитие на българския народ. От друга страна, влизайки в състава на една по – високо развита държава, българите изпитват всички положителни черти на нейната култура. Въпреки всички тези трудности, всичко това спомага за относителното спокойствие на българските земи в годините, непосредствено след покоряването им. Българското общество се развива нормално в икономическо отношение в рамките на империята. Тезата за тежкото икономическо положение на българите под византийска власт е неточна – българите са експлоатирани наравно с останалото население на империята. Смяната на натуралните данъци с парични данъци през 1040г. влошава до известна степен положението на българите, тъй като те трябва да реализират продукцията си на пазара, преди да платят данъците си. Именно това влошено положение не българите е една от причините за последвалото въстание на Петър Делян. Въстания на българите срещу Византия през XI в. Наследниците на Василий II изоставили водената от покойния император политика на омиротворяване и натоварили българския народ с непосилни повинности. През 1037г. на мястото на починалия охридски архиепископ, българинът Йоан Дебърски, начело на Охридската архиепископия е избран от императора гъркът Лъв, хартофилакс на “Св. София”. Всички последвали охридски архиепископи са гърци. Замяната на натуралния с паричен данък се оказала твърде пагубна, тъй като българските селяни не разполагали с пари и трябвало да продават реколтата на земите си. Недоволството сред българите все повече нараствало. Сигнал за въстание бил даден в Белград през 1040г., където се появил Самуиловият внук Делян. Въстаниците го избрали за “цар на българите” под името Петър. Било обявено началото на въстанието и започнали военни действия срещу византийските гарнизони. След Белград паднали Ниш и Скопие, което накарало император Михаил IV Пафлагон да изпрати срещу тях управителя на Драч. В императорската войска имало много българи, което се оказало фатално за византийците. Те се обединили около Тихомир и напуснали ромейската войска и след като провъзгласили водача си за “цар на България” се присъединили към бунтовниците на Петър Делян. Изходът от създалото се двувластие, въстаниците намерили, като убили Тихомир. Войските на Петър Делян проникнали далеч на юг до Коринтския провлак. Настъплението на българите изплашило император Михаил IV, който бил в Солун по това време, и той побързал да отплава за Константинопол. По това време паднал и стратегически важния център Драч с ключова позиция във византийския запад. Вестта за успехите достигнала и до Армения, където живеел синът на последния български цар Алусиан. Ароновият внук смятал, че короната му принадлежи, поради което предрешен и под чуждо име се добрал до лагера на българските въстаници при Острово (дн. Македония). Появата на Алусиан била неочаквана за Петър Делян, но въпреки това му възложил задачата да превземе гр. Солун. Алусиан прибързано се разпоредил за атака, без да даде възможност на войниците да организират по – добре обсадата. Така 40 000 войници били разбити. По време на един пир Алусиан се възползвал от занижената бдителност на Петър Делян и го ослепил. Императорът щедро възнаградил измяната му с магистърска титла. По – нататъшната съдба на предателя не е известна. През 1042г. император Михаил IV успял да плени Петър Делян при Острово. Месеци по – късно той починал. През 1066г. българите и власите, начело с Никулица Делфина, вдигнали въстание в Тесалия, с център крепостта Лариса. Целите му били социални и антифеодални. През 1071г. след два успешни похода през 1068 и 1069 г. срещу селджукските турци следва жестоко поражение на византийските войски при Манцикерт в Мала Азия. Пленен е самият император Роман Диоген. Империята започва да губи земи в Мала Азия. Поражението на византийските войски във войната им срещу селджукските турци в Мала Азия (1071г.) довело до ново въстание на българското население в югозападните краища на Балканския полуостров. Съществува предположение, че то било подето от потомците на българските боляри в Скопие, начело с Георги Войтех. На събор в Призрен за български цар бил провъзгласен Константин Бодин, син на сръбския княз Михаил. Той получил името Петър през 1072г. Българските въстанници действали в две посоки: едната войска се отправила към Ниш, а другата към Костур. Постепенно Константин Бодин разкрил истинските си намерения, а именно – присъединяване на югозападните български земи към Сърбия. Това внесло колебание в редовете на въстаниците. Междувременно византийците успели да превземат Скопие и непосредствено след това пленили Константин Бодин. След края на въстанието византийските войски ограбват и опустошават старите царски дворци на Самуил в Преспа и църквата “Св. Ахил”. През 1073г. за стратег на тема Паристрион със средище Дръстър бил назначен българинът Нестор. Той оглавил негодуващото население в борбата му срещу империята и се съюзил с печенегите. Нестор повел въстаническата си войска и достигнал чак до Константинопол но изоставен от своите съюзници, поради намесата на византийската дипломация, Нестор се оттеглил в Паристрион. През 1078г. (по други данни през 1073г.) българите вдигнали два бунта. Павликянинът Лека със съдействието на печенегите се опитал да вдигне въстание в Средец. Но по същото време започнали вълнения на българското население в Месембрия, където местното население въстанало, начело с Добромир. И двамата въстаници неочаквано се явили при императора, като му засвидетелствали своето разкаяние и покорност. През 1083 – 1084 г. павликянинът Травъл организирал въстание във Филипопол. Била изпратена голяма византийска войска под предводителството на Григорий Бакуриан. Под стените на крепостта Белятово въстаниците нанесли голямо поражение на византийската войска и убили нейния предводител. Срещу тях била изпратена нова войска. Печенегите, които претърпели поражение от византийците, изоставили въстаниците и се оттеглили в Паристрион. През 1088г. император Алексий I Комнин предприел поход, който завършил с отвоюването на Филипопол. Една от най – разпространените форми на съпротива срещу византийското управление станало богомилството. Особено много привърженици то имало в Охридско, Родопска област и Тракия, а по – късно и в Мала Азия. Богомилите били подложени на гонения. В началото на XII в. голямо популярност добил богомилският водач от български произход Василий Врач. През 1111г. бил организиран процес срещу него. Самият той бил изгорен на клада, а неговите 12 ученика – хвърлени в затвора. Причините за неуспеха на освободителното движение на българите се състоят както в силата на Византия, така и в слабата организация, малкия обхват на въстанията и предателствата. Нашествия и заселване на чужди племена на Балканския полуостров. Към бедите, причинявани от византийската власт, се прибавяли и чуждите нашествия в българските земи. През XI – XII в. в източните им предели непрекъснато били опустошавани от печенегите, узите и куманите, a югозападните области – от норманите. През 1027г. било първото голямо наществие на печенеги в българските земи. Те обитавали до средата на 11в. южноруските степи и Влашката низина. Образували мощен военно – племенен съюз, който заплашвал долнодунавските територии. През 1048г. около 800 000 печенеги нахлули в Подунавието. През 1053г. Византия сключила с тях 30 – годишен “дълбок мир”, съгласно който нашествениците се заселили в тези земи. През 1059г. нападенията на печенегите били подновени. Император Исак I Комнин (1057 – 1059г.) води няколко успешни сражения с тях в Тракия и на север от Балкана. Печенегите са принудени да се заселят със статута на войнишко население и под контрола на централната власт. През 1064г. печенегите започнали нови набези в българските земи, но този път в съюз с узите (огузи). Между 1090 – 1092г. населението по българските земи било застрашено от евентуалния съюз между печенегите и селджукските малоазийски турци. Император Алексий I Комнин изпратил послание до папата с призив за помощ. На 29 април 1091г. Византия с помощта на куманите нанася катастрофално поражение на печенегите в Тракия. През 1122г. било последното нападение на печенегите в Македония и Тракия. След жестоко поражение, нанесено им от византийците при Боруй печенегите усядат и са претопени в масата не местното население. През 80 – те години на XII в. започват нашествията на куманите в българските земи. По всяка вероятност те били остатък от неиндитифицирано индоевропейско племе, попаднало сред множеството тюркски племена, в следствие на което се тюркизирали. Нахлуванията на печенеги и узи водят до известна промяна на етническия състав на населението в Мизия. Печенегите са асимилирани от българите, докато куманите остават в голяма степен етнически обособени поради тяхното усядане отвъд Дунава. Същевременно през 1054г. настъпил окончателен разкол между Рим и Константинополската патриарпия – така се разпространил и термина схизматици за народите, принадлежащи към източните църкви. През българските земи 1096 – 1097г. преминали и участниците в Първия кръстоносен поход (1096 – 1099г.) и Втория кръстоносен поход(1147г.)., чиято цел била освобождаването на “Светите земи”. Те не били насочени срещу Византия и при тяхното преминаване през българските земи кръстоносците на опустошават повсеместно градове и села. За да се снабдяват с храни кръстоносците често нападали българските селища и ги подлагали на разграбване. Византийската държавна власт се оказала безсилна да организира защитата на Балканския полуостров от чуждоземни нашественици. Трябва да се има предвид, че след 1054г. когато настъпва разкола между двете църкви, кръстоносците се отнасят грубо към т.нар. схизматици, т.е. православното население. Това допринася за допълнително напрежение между преминаващите кръстоносци и местното население. Въстание на Асеневци и възстановяване на Българската държава. Предпоставки и причини за избухване на въстанието. През 80-те години на XII в. Византийската империя преживяла остра криза. Още при управлението на Мануил I Комнин (1143 – 1180г.) се забелязали белезите на започващата криза. Императорът бил обладан от неосъществимата амбиция да възстанови блясъка на Юстиниановата епоха. Въпреки това той положил не малко усилия да възвърне отново Южна Италия и да прочисти Мала Азия от селджукските турци, но те не дали очаквания резултат. На 17 септември 1176г. Византия претърпяла поражение от селджукските турци при Мириокефалон, с което те затвърдили окончателно господството си в Мала Азия. От втората половина на века българското население между р. Дунав и Балкана чувствало византийската власт само номинално и като данъчно обременяване. Неконтролираният растеж на прониите и увеличената самостоятелност на динатите подкопали устоите на централната власт. Данъците се увеличават, в страната се шири чиновническото съсловие и своеволията на едрите провинциални земевладелци, недоволството на селяните се засилва. Феодалните отношения на Балканите по това време навлизат в своята зряла фаза. Една от характеристиките на този процес е засилването мощта и влиянието на отделни местни феодали, които стигат до сепаретизъм. Те управляват по – малки или по – големи области и често се сключват различни съюзи между тях и по – големите държавни обединения като Византийската и Латинската империя и България. Закъснелите мерки на император Андроник I Комнин (1183 – 1185г.) не успели да спрат разрухата на гражданския ред. През 1183г. унгарския крал Бела III, в съюз със сръбския жупан Стефан Неманя нападнали района на Ниш и Средец и отнесли със себе си мощите на св. Иван Рилски в Естергом. Върнати са в Средец през 1186г. по искане на византийския император Исак II Ангел от тъста му, маджарския крал Бела III. Едната ръка на светеца остава в Грац. По – късно мощите на св. Иван Рилски са пренесени в Търново. През юни 1185г. под командването на Вилхелм, сицилийските нормани превзели Драч и в периода 15 – 24 август 1185г обсадили Солун. Градът не устоял на обсадата, норманите го превзели и го разграбили. След разорението на Солун, норманите се насочили към Константинопол. На 7 ноември 1185г. благодарение на Алексий Врана норманите претърпели съкрушително поражение при Мосинопол и Димитрица. Норманите били принудени да се оттеглят от Балканския полуостров. Междувременно през септември 1185г. в столицата бил извършен държавен преврат – Андроник I Комнин бил убит и на престола се качил Исак II Ангел (1185 – 1195г.). Новият император си присвоил победата над норманите и с това настроил срещу себе си военачалника. Отношенията с унгарците били уредени чрез мирен договор през октомври 1185г., според който Моравска и Софийска области са върнати на Византия. Една от клаузите включвала и брачен съюз между Исак II Ангел и Маргаритa, дъщеря на унгарския крал Бела III. Също така е въведен извънреден данък за покриване на разноските по сватбата. Българското население на север от Балкана било обложено с извънреден данък във връзка с отпразнуването на сватбата на император Исак II Ангел с унгарската принцеса, сред народа още повече нарастнало недоволството. Сред мизийската аристокрация се откроявали двамата братя Теодор и Асен (Белгун), чийто родови имения се намирали в околностите на гр. Търново. Нападенията и завоеванията на норманите и унгарците несъмнено намалили силата на Византия, а това подхранвало надеждата, че при евентуални военни действия, българите могат да се надяват на успех. През откомври 1185г. братята Теодор (Петър) и Асен (Белгун – “мъдър”) се явили в лагера на Исак II Ангел в Кипсела и поискали да получат имение и да бъдат зачислени като стратиоти (това говори за нарасналото самочувствие на местната българска аристокрация). Последвал груб отказ от страна на императора и Асеневци напуснали лагера, и по сведения на Никита Хониат, заплашвали с бунт. Обявяване и ход на въстанието. Обидата на Асеневци и всеобщото недоволство от данъчните чиновници лесно прераснали в открит бунт. На 26 октомври / 7 ноември 1185г. Димитровден била осветена новата църква “Св. Димитър Солунски”. Разпространен е слуха, че солунския чудотворец Св. Димитър е оттелил подкрепата си на Солун и е станал покровител на Търново. На населението е показана и негова икона, която по “чуден начин” е дошла от Солун по време на норманските нашествия. Тези настроения се оказали подходящи за обявяване на въстание и Асеневци се възползвали от създалата се ситуация. При освещаването на новия храм двамата братя Асен и Теодор обявили началото на бунта срещу ромейската власт. За цар на българите е провъзгласен Теодор, който приема името Петър. За епископ и глава на българската църква е провъзгласен българския презвитер Василий (по други сведения това станало 1187г.). За кратко време въстанието обхванало цяла Дунавска България. За да подчертаят приемствеността в българската държавна традиция, предводителите на въстанието се насочили към превземането на някогашната българска столица – Велики Преслав бил освободен през есента на 1185г. Под византийска власт останал само един черноморски град – Варна. Византийски походи срещу Асеневци в края на 1185 и началото на 1186г. Развоят на събитията принудил византийския император Исак II Ангел да предприеме сериозни мерки . В края на декември 1185г. бил организиран първия поход срещу въстаниците, начело със севастократор Йоан , чичо на Йоан II Ангел, който е заподозрян в държавна измяна. Осъществява се втори поход, начело с кесаря Йоан Контакузин, зет на императора, в който византийците са разбити от българите. През февруари 1186г. се организира трети поход, начело с Алексий Врана, който вдига бунт срещу императора и загива под стените на Константинопол. През май 1186г. се осъществява четвърти поход, начело със самия император Исак II Ангел, в който византийците възстановяват властта си над територията между Стара планина и Дунава. Асен бяга при куманите, а Петър остава в Придунавието. Съществува и мнение, че Петър иска мир с императора. По – късно Петър отива при Асен във Влахия. Междувременно императорът, който смятал въстанието за потушено, се завърнал в Константинопол. През август - септември 1186г. обаче Асен и Петър се върнали, придружени от своите съюзници куманите и се разделили на два отряда: единият освободил земите в Североизточна България без черноморските крепости; след това нахлули и в Агатопол (Ахтопол). По същото време в югозападните земи (Македония) действа съратникът на Асеневци – Добромир Хриз. През есента на 1186г. се организира нов поход на Исак II Ангел към Адрианопол и Боруй (Стара Загора). След една битка при Лардея, императорът се оттегля към Филипопол и прекарва зимата в Средец. През пролетта на 1187г. византийската войска преминава Стара планина през Етрополския проход и обсажда Ловеч. По време на обсадата е пленена жената на Асен. След тримесечна обсада в края на май - началото на юни е сключен мирен договор (някои историци го смятат за примирие). По силата на договора е освободена цяла Северна България без някои черноморски крепости (Варна) и областта Загоре, но без крепостта Констанция. Според постигнатото споразумение българите се задължавали да изпратят като гарант за мира във византийската столица най – малкия от братята Асеневци – Йоаница (Калоян). Повечето изследователи приемат Ловешкото примирие като юридическо начало на Второто българско царство. Двамата братя се заели с укрепването на освободените територии. Като столица на държавата се утвърил гр. Търново. Асеневци преследвали две главни цели във външната си политика – обединение на българите и признаване на царската титла. Войни за освобождаване на българските земи (1187 – 1197г.). През 1189 – 1190г пред Асеневци се разкрил удобен повод за нова антивизантийска кампания, а именно преминаването на германската кръстоносна армия през българските земи. Организирането на похода за освобождаване на Гроба Господен станало след превземането на Йерусалим през 1187г. от войските на Салах ад Дин (Саладин). Две години по – късно германските кръстоносци навлезли в българските земи през Белград, Браничево, Равно и достигнали до стените на град Ниш. Водачи на Третия кръстоносен поход бил Фридрих I Барбароса (френския крал Филип II Август и английският крал Ричард I Лъвското сърце, но и двамата пътуват по море). През лятото на 1189г. при императора се явили пратеници на българския цар Петър, които предложили на германския император 40 – хилядна войска, в случай че започне война срещу Византия, срещу което очаквали признание на владетелските им титли. Преговорите не постигнали очаквания резултат, защото германския император предпочел да не усложнява отношенията си с Византия. По – късно във Филипопол българските пратеници подновяват предложението си, като същата помощ предлага и сръбския жупан Стефан Неманя. Фридрих I Барбароса отказва помощта си на българите и сърбите, превзема Филипопол и води преговори с византийскития император в Мала Азия. През март 1190г. кръстоносната армия се прехвърлила в Мала Азия, а германския император Фридрих 1 Барбароса се удавя в река Лидия. През 1189 – 1190г. настъпва промяна на българския престол - Асен също получава царска титла (по други данни това станало след Ловешкия мир от 1187г.). Петър поел управлението на Североизточна България и Добруджа с център Велики Преслав. През пролетта на 1190г. след уреждането на отношенията между Фридрих I Барбароса Исак II Ангел възобновил действията си спрямо България и предприел поход срещу Търново. По време на обсадата обаче до императора достигнала вестта, че от север в помощ на обсадените прииждат кумански отряди и императорът заповядал незабавно изтегляне на войските си. На връщане, в Тревненския проход византийската армия е разбита, при бягството е пленен обозът, а императорът загубва златния си шлем. По – рано същата година византийците предприемат успешен поход срещу Стефан Неманя и го принуждават да върне завладените от него византийски територии. През 1191г. Асен и Петър поели инициативата в свои ръце и започнали нападателни действия с цел териториални завоевания в Тракия. Константин Ангел, брат на императора и управител на Филипопол, им оказва успешен отпор. През следващите години военните действия срещу Византия били пренесени в земите на юг от Балкана и се разгърнали на широк фронт – от р. Струма до Странджа. В периода 1192 – 1194г. били превзети Средец и земите по горната част на Струма. През 1194г. в битка при Аркадиопол (Люлебургас) е разбита византийската войска, начело с Алексий Гид, който успява да избяга. През март 1195г. Византия и Унгария подготвили съвместен военен поход срещу България, но походът е осуетен поради детронацията на Исак II Ангел от брат му Алексий III Ангел (1195 – 1203г.) в началото на април 1195г. След свалянето му от власт Исак II Ангел е ослепен. Лятото на 1195г. българите разбили византийците при Сяр и пленили Алексий Аспиет. В резултат към България били присъединени областите около Мелник и Струмица. По – късно през годината са присъединени Видинската, Белградската и Браничевската области. Именно тогава от Средец са пренесени тържествено в Търново мощите на св. Иван Рилски. През 1196г. българите подновили военните си действия по Струма към Бяло море и след повторната си победа при Сяр българите пленили севастократора Исак Комнин. През 1196г. боляринът Иванко убил братовчед си цар Асен в Търново. Иванко не успял да се задържи за дълго на престола. По време на тези междуособици Византия предприела два неуспешни похода срещу Асеневци. Първият бил ръководен от Мануил Камица, а вторият от самия император Алексий III Ангел. Цар Петър напуснал Преслав и обсадил Търново. Тогава Иванко избягал във Византия и бил назначен за управител на областта Филипопол. През 1197г. цар Петър бил убит в следствие на болярски заговор и на престола се качва Калоян (1197 – 1207г.), който междувременно избягал от Константинопол. Калоян поел властта в свои ръце в момент, когато вътрешните противоречия били твърде изострени. Отделни български феодали проявили открит стремеж да се отцепят от централната власт и да се обявят за независими владетели. Това съответно отслабило съпротивителните сили на България и затова в първите години на управлението си царят се въздържал от пряка конфронтация с Византия и се опитал да привлече на своя страна непокорните феодали. Един от тях бил Иванко, когото византийският император поставил за управител на Филипопол. Териториално обединение и политическо укрепване на българската държава при цар Калоян. През 1198г. Иванко, който след бягството си приел името Алексий, и се обявил за независим владетел на областта Филипопол, след като се съюзил с Калоян. В отговор византийците организирали поход, начело с Мануил Камица, но завършва без успех – Мануил Камица е пленен, а Иванко откъсва Родопската област от Византия. Друг български болярин, който се обявил за независим, бил Добромир Хриз. Той поставил под властта си част от Северна и Средна Македония и преместил средището си от Струмица в Просек. През 1198г. Алексий III Ангел организирал поход срещу него, както постъпил и в случая с Иванко, но отново без успех. През 1199г. последвал втори, отново неуспешен поход на византийците срещу Добромир Хриз. Както и предшествениците си, цар Калоян се възползвал от обстоятелствата и организирал силна коалиция, като целта била продължаване на териториалната експанзия. В нея влезли Иванко, Добромир Хриз и отцепилият се ромейски управител на Родопската област Йоан Спиридонаки. През 1200г. обаче Иванко бил заловен от византийците, по – нататъшната му съдба е неизвестна. Започвайки още по – настъпателни действия през 1201г. българи и кумани нахлули в Тракия и Калоян превзел крепостта Констанция (дн. Симеоновград), а по – късно на 24 март, е превзета и крепостта Варна. През 1201г. Добромир Хриз и Мануил Камица нападат градове в Македония и нахлуват в Тесалия. Населението на областта се вдига на бунт. През същата година управителя на Родопската област Йоан Спиридонаки вдига бунт и преследван от войски бяга в България. Същевременно византийския император организирал поход срещу Добромир Хриз и Мануил Камица. В отношенията между двамата настъпва разрив и Камица бяга в Тесалия, а Хриз влиза в преговори с Алексий III Ангел и са му отнети почти всички владения. По – нататък за него не се споменава в историческите хроники. Така в края на 1201 и началото на 1202г. бил сключен мирен договор между Византия и България. Император Алексий III Ангел предложил на Калоян да признае царската му титла и патриаршеското достойнство на Българската църква. Калоян обаче отказва, поради преговорите с римския папа и несигурното бъдеще на византийския император. Мирът с Византия бил безспорен политически успех за Калоян, но той не решавал въпроса за неговия суверенитет и царска титла. От това се възползвало Унгарското кралство – крал Емерих в края на 1202г. окупирал Белградската и Браничeвската области под предлог, под предлог, че българския цар ги притежава незаконно. Междувременно той предоставил Ниш на сръбския жупан Вълкан, негов васал. Още през следващата 1203г. подпомогнат от кумански наемници, Калоян изгонил унгарците от окупираните области. Също така връщат на престола сръбския жупан Стефан II Неман Първовенчани. Решителните му действия за сетен път показали, че България се утвърдила на Балканския полуостров като политическа и военна сила, с която всеки чужд владетел трябвало да се съобразява. Преговори и уния с Римската църква (1199 – 1204г.) Цар Калоян се проявил не само като добър пълководец, но и като умел дипломат. Той добре съзнавал, че териториалното укрепване на България се нуждаело от авторитетно признание. В противен случай нейните съседи могли да претендират за българските земи под предлог, че владетелят им е незаконен. В края на XII и началото на XIII в. силата, която се ползвала с неоспорим авторитет на Европейския континент, била Римската църква. Преговорите с папството били започнати още в края на 1199 или началото на 1200г., когато пратеникът на папа Инопкентий III, архипрезвитер Доминик, носи писмо до Калоян, в което му предлагал да признае върховенството на Римската църква. За българския цар сключването на уния с Рим имало преди всичко политическо значение и се налагало от нуждите на момента. В продължение на пет години цар Калоян и папа Инокентий III разменили значителна по обем кореспонденция, в която Калоян води преговори за признаването на царската му титла и издигането на Българската църква в патриаршия. Преговорите с Рим се превръщат в силно оръжие срещу териториалните претенции на унгарците, които са католици и папата може да им оказва влияние. Но докато положението на Балканите не се променя, Калоян не сключва унията. Едва след падането на Константинопол на 13 април 1204г.от кръстоносците на Четвъртия кръстоносен поход и двата неуспешни опита да поддържа добри отношения с тях, Калоян сключва унията, тъй като папата мое да посредничи в отношенията му с новосъздадената Латинска империя. Междувременно през 1202г. започнал Четвъртият кръстоносен поход, като негови ръководители били граф Тибо, който скоро умира и е заместен от Бонифаций Монфератски. Срещу 85 000 сребърни марки Венеция се задължила да превози кръстоносните войски до “Светите места”. През ноември 1202г. кръстоносците превземат откъсналото се от Унгария пристанище Зара (Задар) и го предават на Венеция. През ноември 1202г. Калоян изпратил отговор на папата по архипрезвитер Лъв. Заедно с него пътува и писмо на архиепископ Василий. На 27 ноември 1202г. било пратено второ писмо на папа Инокентий III до Калоян, донесено от Йоан Каземански в Търново през юли или август 1203г. Пратеникът се завръща в Рим с писма на Калоян, Василий и други митрополити. С цел да се ускори папското решение, в едно от писмата си Калоян намекнал, че самите византийци му предлагат царска корона и автокефална църква. Такива преговори наистина се състояли през 1203г., когато кръстоносците обсадили Константинопол, а Алексий III Ангел избягал от столицата и потърсил помощта на българите Цар Калоян обаче правилно преценил, че в момента не се нуждае от признанието на Византия. На 25 февруари 1204г. папа Инокентий III взел окончателното решение за признаването на Калоян за крал. През март от Рим през Унгария за България тръгва кардинал Лъв, който обаче е задържан е от унгарския крал до есента на същата година и пристига в Търново на 15 октомври. На 7 ноември 1204г. в Търново архиепископ Василий получава палиум за първосвещенничество и титлата “примас” на Българската църква, а на 8 ноември кардинал Лъв коронясва Калоян за “крал на българи и власи” (Rex Bulgarorum et Vlachorum), а също така му връчва корона, скиптър и знаме. Като израз на върховна власт Калоян получава право да сече монети със своя образ. Унията била скрепена с подписването на тържествена клетва – договор от цар Калоян, с която той се задължавал да признае и да се подчинява на папските решения. Унията с Рим може да се оцени като безспорен дипломатически успех за цар Калоян, Получената титла го издигнала в ранг, равностоен на останалите европейски крале. С тържествената коронация от 1204г. била потвърдена още веднъж независимостта на българската държава и са ограничени стремежите на католическите държави (Латинската империя и Унгария). Принадлежността на България към Папството остава формална, защото на практика всички православни обреди се запазват и българската църква само формално се намира под върховенството на папата. “Българският католицизъм” е рожба на политиката и се използва за политика до 1235г., когато България окончателно се присъединява към православието. Четвърти кръстоносен поход и падане на Византия през април 1204г. На 18 юли 1203г. кръстоносците стигнали до стените на Константинопол. Същевременно на 1 август на престола застава Алексий IV Ангел. В следствие на това избягалите в Девелт Алексий III Ангел и Йоан Каматир помолили Калоян за помощ и се съгласили да признаят царската му титла и патриаршеското достойнство на българския духовен глава, но той им отказва. Алексий IV Aнгел обаче не се задържал за дълго на престола и през януари 1204г. е свален. На византийския престол застава Алексий V Дука Мурзуфъл. През февруари 1204г. когато западните рицари се намирали пред стените на Константинопол, цар Калоян им предложил военна помощ от 100 000 армия, в замяна на признаване титлата цар. Кръстоносците отказали, въпреки, че по това време Калоян водел усилени преговори с римския папа. На 13 април 1204г. кръстоносците превзели Константинопол и в продължение на три дни го разграбват. Византийската империя с център Константинопол пада, а на нейно място се създава Латинска Империя. Първи император става графът на Фландрия – Балдуин (1204 – 1205г.). В различни части на Византия се оформили нови държави – Никейска империя, начело с Теодор I Ласкарис, зет на Алексий III Ангел; Епирско деспотство, начело с Михаил I Ангел Дука Комнин, братовчед на Исак II и Алексий III; Трапезундска империя, начело с Алексий и Давид, внуци на Андроник I. Първите две стават претенденти за наследството на старата Византийска империя. С превземането на Константинопол от кръстоносцитепрез април 1204г. настъпила значителна промяна в политическата обстановка на Балканския полуостров. Отношенията между новосъздадените държави и България и Унгария стават сложни – Латинската империя е създадена от множество владения (напр. Солунското кралство на Бонифаций Монфератски, венецианския Адрианопол). При това сложно положение Калоян и неговите наследници, както и всички владетели на Балканите са принудени непрекъснато да сключват и развалят същзи с оглед на промените в района. През същата година (1204г.) цар Калоян изпратил писмо до латинския император Балдуин Фландърски с предложение за сключване на мирен договор. Императорът отхвърлил искането и проявил неоснователни претенции към българските земи. Опитите на папа Инокентий да предотврати назряващия конфликт между България и Латинската империя не дали резултат. През лятото на 1204г. латинците настъпили в Тракия и подчинили редица градове: Адрианопол, Филипопол, Аркадиопол, Стенимахос и др. През 1205г. византийската аристокрация от Тракия потърсила помощта на българския цар Калоян, като му обещала да го признае за василевс. За да обезпечи успехите си срещу латинците, Калоян поискал съдействието на куманите. По негово внушение византийското и българското население се вдигнало на въстание срещу завоевателите. Гърците отвоювали Димотика, Адрианопол (градът е венецианско владение) и други градове в Тракия. В отговор на тези събития латинските рицари, предвождани лично от своя император потеглили на поход. На 14 април 1205г. се състояла битка между българи и латинци при Адрианопол. Рицарите са разбити, пленен е император Балдуин, загива граф Луи дъо Блоа, а венецианския дож Енрико Дандоло успява да избяга. Според някои източници Балдуин по – късно умира, според други е убит по заповед на Калоян. Стойността на българската победа е определена от П. Мутафчиев по следния начин : “ Битката при Одрин представлява смъртен удар за едва – що създадената Латинска империя (...). Латинското господство било разклатено из основи и вече нищо не било в състояние да обезпечи трайността му. Най – важното било, че битката при Одрин разрушила легендата за непобедимостта на обкованите в железни брони рицари. Начинът, по който те могли да бъдат победени, бил узнат, а с това изчезнал и страхът от тях.” Нападения на българските войски в Тракия. Разпадане на българо – гръцкия съюз. След внушителната победа при Адрианопол цар Калоян продължил военните си действия срещу Латинската империя. През май – юни 1205г. Калоян превзема Сяр и се насочва към Солун. По същото време българският воевода Чъзмен, който управлявал Средна Македония, с център крепостта Просек, изненадващо нападнал Солун, но не успял да го превземе и бил изтласкан оттам от войската на Бонифаций Монфератски, след което Калоян се оттеглил. През юни 1205г. византийците от Филипопол, начело с Алексий Аспиет, се откъсват от съюза с българите. Калоян превзема Филипопол с помощта на павликяните и богомилите. След сурова разправа, Калоян си прикачва прозвището “Ромеоубиец” (“Ромеоктонос”). По всичко изглежда, че събитията във Филипопол били част от един по – широк заговор в Търново. Ето защо Калоян се завърнал в българската столица и наказал жестоко заподозрените византийски военнопленници. Според някои историци тогава бил наказан със смърт и плененият латински император Балдуин. През 1205 – 1206г. военните действия в Тракия били подновени. Калоян праща войски в помощ на Адрианопол и Димотика. В началото на лятото на 1206г. гръцката аристокрация в Тракия, начело с Теодор Врана, скъсва съюза си с Калоян. Жителите на Адрианопол и Димотика отказват да го пуснат в градовете си. През юни 1206г. Калоян превзема Димотика и разрушава укрепленията му. През август 1207г. Латинския император Анри и солунския крал Бонифаций Монфератски се споразумяват в Кипсела за съвместни действия срещу Калоян. На връщане към Солун Бонифаций бил изненадан в Родопите от български отряд и убит на 4 септември 1207г. Междувременно, през 1207г. Калоян сключва същз с Теодор I Ласкарис, император на Никейската империя, насочен срещу Латинската империя. По силата на споразумението българските войски обсадили Адрианопол, а един кумански отряд достигнал чак до Константинопол. По това време достигнала вестта за смъртта на Бонифаций Монфератски и Калоян свалил обсадата на Адрианопол. Това събитие обаче дало повод да се нападне Солун. Българите обсадили града и се подготвили за решителен щурм, но в навечерието му, болярската опозиция отново надигнала глава. При обсадата на Солун, през октомври 1207г. цар Калоян бил убит в шатрата си от един от заговорниците – куманския воевода Манастър. Тялото му е пренесено в Търново и погребано във великата лавра “ Св. Четиридесет мъченици”, където при археологически разкопки бе разкрит неговия гроб и масивен златен пръстен печат, на който е написано “Калоянов пръстен”. Заключение. Въстанието на Асен и Петър било с изключителна важност за българската история, тъй като то възстановило държавното ни съществуване. Възстановяването на българското царство било постигнато чрез въстание, организирано от братята Асен и Петър през 1185г. По време на управлението на първите двама Асеневци (1185 – 1195г.) била отвоювана голяма част от българските земи в Мизия, Тракия и Македония. При най – малкия брат Калоян (1195 – 1207г.), границите на държавата били разширени, била укрепена българската власт на възвърнатите територии, а дипломатическия успех на Калоян – сключването на унията с Рим, поставил България в равностойно положение с останалите европейски страни. Разпадането на предишната могъща Византийска империя и образуването на няколко по – слаби държави на нейната територия позволило на Калоян да завърши българското териториално укрепване и да превърне царството в първостепенен фактор на Балканския полуостров. Дипломатическата и военна дейност на Калоян подготвили до голяма степен върха на политическото могъщество, което България достигнала при цар Иван Асен II.