Възраждане : Начало на българското възраждане

Автор RValtcheva

25 Aug 2006

Увод. Падането на България под турска власт прекратява естественото развитие на българската средновековна цивилизация. В българските земи е наложена една различна цивилизация, противоречаща на духа иисторическите традиции на българската материална и духовна култура, на нейните стопански и обществени форми, на нейните културни, религиозни, народностни и езикови основи. В края на XIVв. по – голямата част от българските земи били завладени от османските турци. Изключение правели някои черноморски градове – Несебър (Месембрия), Анхиало (Поморие) и Созопол, които били покорени от нашествениците в средата на XVв., след превземането на Константинопол през 1453г. В резултат от турската инвазия българската държава изчезнала от политическата карта на Югоизточна Европа. Голяма част от българското население било избито или отвлечено в робство. Част от българските боляри напуснали държавата и намерили убежище в страните на Източна и Централна Европа. Друга част от аристокрацията приела исляма и била привлечена в турските управленски среди. Това довело до промени в социалната структура на бълагaрското общество и лишило народа от водачи в освободителните движения. Нашествието и заселването на други номадски племена от Мала Азия като татари, юруци и туркмени в българските земи причинили разоряването на селското стопанство в региона. Много градове били разрушени, унищожена била голяма част от материалната култура. Чуждото владичествто откъснало България от европейските земи и довело до изоставането й. Голяма част от населението била подложена на активна ислямизация, което било постигнато чрез даване на привилегии на мюсюлманите или принудително. Още в началото на XVв. започнала съпротивителната борба на покорените балкански народи. Неуспешно завършили въстаническите действия в придунавските области, начело с Константин (син на Иван Срацимир), влашкия войвода Мирчо и Фружин. Също толкова неуспешни били и опитите на българските католически предводители за съвместни военни действия срещу османците с водачите на последвалите два кръстоносни похода – полско – унграския крал Владислав III Ягело и трансилванския войвода Янош Хуниади през 1443 и 1444г. Българите водели срещу турците както пасивна борба, която се изразявала в отказ от плащане на данъци и изпълнения на задължения, така и в активна борба. Тя се изразявала в хайдутството – най – масовата и постоянна форма на българската антиосманска съпротива. В края на XVI и началото на XVIIв. българските съпротивителни действия се изразили в няколко поредни въстания, които завършили с неуспех. През 1598г. избухнало Първото търновско въстание, след провала на което неговите организатори – Дионисий Рали, Тодор Балина и братя Саркочевичи, забегнали отвъд Дунав. През 1683г. османските войски обсаждат Виена с големи сили, но обсадата се оказва неуспешна. С помощта на полския крал Ян Собиески турците са разгромени. Османските поражения станали все по – чести, а успехите на европейските сили – все по – големи. В последвалата война била създадена Свещената лига, в която се обединили Хабсбургската империя, Полша, Вененеция и Русия. През 1686г. избухнало Второто търновско въстание в което участвали 4000 души, начело с Ростислав Стратимирович и Савелий Дубровски и също завършило с неуспех. През 1688г. австрийски войски обсаждат Белградската крепост и на 6 септември Белград е превзет. Това служи като сигнал за избухване на Чипровското въстание, което също завършва с неуспех. То било организирано от Иван и Михаил Станиславови, Лука Андренин, Георги Пеячевич и Богдан Маринов. През 1689г. австрийските войски превземат Ниш и Кюстендил. В боевете участва отрядът от 600 души на Георги Пеячевич и хайдушкият отряд на Страхил войвода. Създава се петхилядна въстаническа армия, начело с хайдушкия войвода Карпош, действащ в югозападните български земи. Били постигнати успехи на въстаническите действия при Крива Паланка, Куманово и Скопие. Карпош бил обявен за крал. След оттеглянето на австрийските войски турците потушили въстанието, а Карпош бил пленен и по – късно убит. Начало на българското възраждане. Същност на Възраждането. По стара традиция в българската реч (писмена и говорима) все още се използва термина “турско робство”. Този термин, създаден в българската литература през Възраждането не е точен. Определянето на статута на едно население като “робско” има точно установени от историческата наука критерии и те не са приложими към статута на българите в Османската империя от XV до XIXв. Немюсюлманското население в Османската империя, включително и българите е наречено “рая” (стадо). За турската администрация този термин няма обиден характер, а изяснява отношенията между султана и това население. Раята е натоварена с ред задължения, данъци, такси, от които мюсюлманите са освободени и с това тя се намира в по – ниска обществена категория. Тази категория обаче не може да се сравнява с прослойката на робите в древността. Едновременно с подчиненото си положение раята е обект на специално внимание на султанската власт, тъй като нейният принос в държавната хазна представлява значителна величина, без която държавата не би могла да функционира успешно. В този смисъл раята се намира под закрилата на султана. Ето защо вместо термина “робство” трябва да се употребяват термини като турско господство, османско господство, турско владичество, османско владичестео. Груба грешка е също да се използва термина “османско присъствие”. В историческите изследвания този термин се използва за определяне на османската власт в територии от Мала Азия и Северна Африка, заселени от араби. Възраждането представлява началото на новата история на българите, време на прехода от феодализъм към капитализъм. Този преход в историята на българското общество е изключително сложен поради протичането му в условията на чужда политическа власт. Развитието на Възраждането на българското общество в състава на Османската империя води до редица особености, които го отличават от подобни процеси в Западна и Централна Европа. Основното съдържание в процеса на Възраждането е бързото развитие на капиталистическата икономика, която е трудна борба за разрушаване на старите форми на производство дава възможност за настъпването на нови промени в българското общество. Под влияние на новата икономика българското общество започва да се променя и придобива социална структура, съобразна с новите икономически процеси. Новото българско общество придобива нужда и от духовни ценности, които започват да се изграждат успоредно със създаването, разширяването и издигането на просветното равнище на народа. Размити като етнос в състава на цялото румелийско християнско население, българите започват борба за обособяването си като самостоятлна народност, изразила се в постигането на самостоятелна Българска екзархия. Постепенно започват и промени и в политическите идеи на българското общество. Крайната цел е политическото освобождение на българите от османска власт и създаването на собствена национална държава. Национално – освободителното движение преминава през различни етапи, но в крайна сметка се оказва недостатъчно силно, за да извоюва само българската независимост и тя идва в резултат на война, водена от Русия. Съдържанието на процеса на Възраждането са промените, настъпили в живота на българите. В основата на тези промени от XVIII и XIXв. стои развитието на икономиката. Налице е двустранен процес – разрушаване на феодалните форми в икономиката и навлизане и утвърждаване на капиталистическите отношения в българските земи. От своя страна стопанските изменения водят до промените в структурата на българското общество. След завладяването на българските земи от османските турци старата социална структура на българските земи е унищожена. То е изравнено в социално отношение, тъй като аристокрацията е или избита или е приела е приела исляма, следователно е денационализирана. От началото на Възраждането в българското общество се появяват нови социални различия, оформя се прослойката на буржоазията. Постепенно българското общество придобива буржоазна структура. Социалното развитие на българите води до началото на духовни промени в обществото. Българите започват борба за осъзнаване и обособяване, за отделяне от останалите общности в Османската империя. Това се изразява в участието им в две народни движения – движение за българска просвета и култура и борба за самостоятелна църква, независима от Цариградската патриаршия. Промени настъпват и в политическата сфера. По време на Възраждането българите водят продължителни борби за политическо освобождение и възстановяване на българската държава. Българи участват във войните на Австрия и Русия срещу Османската империя, във въстанията на сърби, гърци и румънци и в организиране на заговори, бунтове и въстания. След Кримската война (1853 – 1856г.) българското национално – освободително движение достига своите най – съществени прояви. В него участват изтъкнати ръководители на революционната дейност. – Георги Раковски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Васил Левски и др. В този период са и най – смелите опити на българите да отхвърлят османската власт. През 1876г. е организирано Априлското въстание, а през 1877 – 1878г. българите масово участват в Руско - турската война. Съвместните действия на българи и руси се увенчават с частичен успех – върху една част от българските земи, освободени по време на руско – турската война, е възстановена Българската държава. Преходът към Новото време се извършва посредством буржоазно – демократическата революция. Целта й е отхвърлянето на икономическото, социалното, политическо и духовно подтисничество. Оттук идва и нейният национално – освободителен и едновременно с това антифеодален характер, насочен срещу османската икономическа, социална и политическа система. Българското възраждане е своеобразно обединение на културно – историческата българска традиция с икономическите, културните и политическите постижения на буржоазната епоха. Борбите за културна, духовна и политическа независимост протичат едновременно с процеса на прерастване на българската народност в нация. Формирането на нацията се смята за приблизително завършено през 70-те години на XIXв. и съвпада с извоюването на самостоятелна Българска екзархия. Терминът “Възраждане”. Българското възраждане в някои отношения се явява закъсняла с почти три века проява на Европейския ренесанс, но то включва и елементи от други етапи, през които минава европейското историческо развитие. То протича едновременно с Просвещението и епохата на национално – освободителните буржоазно – демократични революции в европейски и световен мащаб. Българското възраждане показва редица общи белези с развитието на процеси и явления у други народи в Централна и Югоизточна Европа, намиращи се в аналогично подчинено положение В Австрийската, Османската и Руската империи. Сходни с българските процеси на осъзнаване, консолидиране на нациите, възникване на национални идеологии и подем на национално – освободителните движения се проявяват при гърци, сърби, хървати, словенци, чехи, словаци, румънци, украинци, белоруси и др. Това причислява българското Възраждане към т.нар. “Балканско” и “Славянско” възраждане, протичащи през XVIII и XIXв. на Балканите и в славянските страни. Хронология и периодизация на Българското възраждане. За хронологически граници на Българското възраждане съществуват различни мнения. Първите по – изявени възрожденци Васил Априлов и Неофит Бозвели възприемат за начало на националната пробуда 30-те години на XIXв. Това те аргументират с началото на движението за новобългарска просвета и с разгарящия се църковен спор с Цариградската патриаршия. През 1871г. Марин Дринов предложил за начало на възрожденската епоха 60-те години на XVIIIв. и по – специално появата на “История Славянобългарска” на Паисий Хилендарски. Подобно мнение след освобождението застъпват и историците Иван Шишманов, Михаил Арнаудов, Боян Пенев и Никола Станев. До Втората светона война единственото по – различно мнение по този въпрос изказал Христо Гандев, който изместил началото на Възрожденската епоха към края на XVII – началото на XVIIIв. Модерната историопис приема, че Възраждането започва с началото на на XVIIIв. и завършва с с Руско – турската война от 1877 – 1878г. За Източна Румелия Възраждането завършва със Съединението през 1885г., а за Македония и Източна Тракия – с Балканските войни 1912 – 1913г. В тези хронологически рамки се открояват три периода. Първият период обхваща края на XVIII и първата четвърт на XIXв. Този етап се характеризира с пълното разложение на турското стопанство и военнополитическата система, зараждане на капиталистическите отношения в турската и българската икономика и появата на буржоазията. Същевременно започнал и процесът на културно и духовно съзряване на българското общество. Вторият период започва средата на 20-те години на XIXв., когато е и началото на реформите в Османската империя и завършва с Кримската война 1853 – 1856г. Този етап се отличава с утвърждаването на стопанските буржоазни отношения и задълбочаването на възрожденските процеси. Същевременно започнали да се оформят и двете национални движения, а именно за църковна независимост и за новобългарска просвета. Третият период започва с края на Кримската война и завършва с Освобождението на България. Той се характеризира с окончателното завършване на процеса на културното възраждане и на духовното обособяване на българската нация. Българското възраждане протича в сложни условия, свързани с упадъка на турската феодална система и свързано с това различни вътрешни и външни фактори. През XVIII и XIXв. Османската империя се намира в тежка криза. Беззаконията, корупцията и анархията в обществения живот става ежедневие. Трудности в развитието на българския народ поражда и липсата на самостоятелна църква. Установеният религиозен статут на балканските народи поставя българите в по – неизгодна позиция в сравнение с гърци и сърби, тъй като след ликвидирането още през XVв. на Търновската патриаршия българските християни се оказват подчинени на три различни църковни институции: по – голямата част - на Цариградската гръцка патриаршия, останалите до втората половина на XVIIIв. – на Охридската архиепископия и Ипекската сръбска патриаршия. Неблагоприятен е и фактът, че българите водят своето национално – освободително движение в условията на сложния Източен въпрос. Това е заплетеният въпрос за настоящето и бъдещето на многобройните владения на Османската империя, населени от най – различни народи. В решаването му взимат участие три групи сили. Първата от тях е самата Османска империя, която се стреми да запази статуквото, интегритета и ненарушимостта си с всички сили и средства. Втората са балканските народи, които, тръгнали по пътя на освободителното движение, не винаги проявяват солидарност със съседите си, дори показват открити претенции към български територии и културно – историческо наследство. Третата група са великите сили – големите европейски държави, начело с Австрия и Русия, които преследват собствени интереси и създават допълнитено напрежение и усложняват балканските и европейски взаимоотношения. Разложение на Османската империя през XVII - XVIIIв. През 1662 – 1663г. Високата порта организирала поредния военен поход срещу Австрия. Бойните действия обаче се оказали неуспешни и през януари 1699г. Османската империя трябвало да подпише унизителния за нея Карловацки мирен договор. Според клаузите на този договор, султанът не само загубил значителни територии от европейските си владения, но и самата империя се превърнала от световна сила във второстепенен политически фактор. Особено пагубни за Османската империя се оказали войните с Русия, която в резултат на победоносните си кампании от 1676 – 1681г., 1686 – 1700г., 1710 – 1713г., 1735 – 1739г. се превърнала в най – опасния за Цариград враг. Главната цел на Русия е да ликвидира турската власт по северното крайбрежие на Черно море и да получи търговски излаз през Проливите към страните от Западна Европа. От втората половина на XVIIIв. руската политика спрямо Османската империя се активизира, което е предизвикано от засилването на кризата в империята, от разрастването на национално – освободителните борби на християнските народи на Балканите и в Кавказ и от перспективата Русия да завладее или да постави под свое влияние стратегическите райони на Балканите, Истанбул, проливите и Източното Средиземноморие. Войните срещу Османската империя отразават завоевателните стремежи на Русия и обективно подпомагат националноосвободителните движения на балканските народи. В края на XVIIIв. руското превъзходство станало толкова очевидно, че Високата порта трябвало да отстъпи цялото Северно Причерноморие и Крим, а в политически план да признае правото на Петербург да покровителства православието и да бъде гарант за автономията на Влашко и Молдова. Така Русия не само материализирала амбициите си за излаз на Черно море, но и открито заявила претенциите си да изграе ролята на хегемон в европейския Югоизток. Военните неуспехи се отразили неблагоприятно върху общото състояние на Османската империя. Армията била напълно деморализирана. Финансовата криза се задълбочила, беззаконието и корупцията обхванали всички структури на местната и централна власт, а опитите на Османската империя да възстанови реда в държавата се оказали безрезултатни. Пораженията водят до ограничаване притока на нови земи и средства, които постъпват в тях. В селското стопанство навлизат стоково – паричните отношения. Земята започва да се превръща в частна собственост и това води до разлагане на старата система на земевладение. Основните институции, върху които някога се крепяла властта на султана – еничарския корпус и спахийството, започнали да се променят. Принципите за набор на еничарите били изцяло подменени. През XVIIIв. корпусът фактически се попълвал предимно от мюсюлмански деца, чиито родители дори плащали, за да включат синовете си в списъка на новоприетите. Самите еничари започнали да се женят и да се занимават с различни стопански дейности – предимно търговия и прекупвачески дейности, което засилило техните амбиции за контрол над местната и централната администрация. Портата зависела от курпуса, който придобивал все по – голямо влияние и постепенно се преврънал в решаващ фактор за политическото състояние на османската държава. През XVIIIв. по подобен начин се разлагало и тимариотското съсловие. Възползвайки се от корупцията на чиновниците, спахиите отказвали да изпълняват военните си задължения, но продължавали да ползват предоставените им тимари. Широко разпространение придобила практиката на арендуване на тимарите. Някои спахии успявали чрез подкуп да впишат в официалните регистри по – малки стойности за своите приходоизточници. От друга страна, икономиката на империята системно е изправена пред дефицита. Непрекъснатите войни и лошата система за събиране на данъците снижават държавните приходи и принуждават властта да търси попълване на хазната чрез увеличаване на данъците, а през XIXв. – чрез взимане на заеми от чужди държави. Корумпирани чиновници не само притеснявали населението, но подронвали и устоите на държавата. Някои владетели и везири си давали сметка за слабостите, дори правят опит да въведат нов ед. Султан Ахмед III (1703 – 1730г.) и неговия Велик везир Ибрахим паша правят опити да реформират финансите и да спрат обезценяването на парите. В следствие, недоволството от тази политика води до свалянето на Ахмед III и убийството на Ибрахим паша. Султан Абдул Хамид I и наследникът му Селим III, виждайки слабостта на старата спахийска конница и невъзможността да се разчите на еничарите, положили усилия да създадат редовна войска по европейски образец, ръководена от европейски офицери. Но опитите за промяна са краткотрайни и повърхностни. В периода 1789 – 1807г. под ръководството на султан Селим III се прави опит за реформи, получили името “Низами джедид”. Причини за реформите са настъпилото разложение в поземлената система, засилването на феодалния сепаретизъм и на междуособиците, военните поражения на империята през втората половина на XVIIIв. разрастването на национално – освободителните движения на нетурските народности в Османската империя. Реформите започват в началото на 90-те години на XVIIIв. и включват нова регулация на поземлената система, сформиране на нова войска, наречена “низами джедид”, въвеждане на нови данъци за финансиране на реформите, премахването на откупуването на данъците, създаване на военноинженерни училища, оръжейни заводи, манифактури, подобряване на експлоатацията на мините и др. Реформите целят да се преодолее упадъка на империята като се “европеизира” отчасти производството, свързано с нуждите на армията и самата армия. Срещу “Низами джедид” се оформя широка опозиция от мюсюлманско висше духовенство, едрите феодали и старата армия, особено еничарите. През 1807г. в Цариград избухва еничарски метеж. Султан Селим III е свален от престола и на реформите е сложен край. След една година е убит при нов еничарски метеж. Втората сила в империята след султана – улемите – упорито отхвърля и намек за промени като посегателство срещу самото божествено учение. Невъзможността за разширение на Запад, вкостеняването на спахийската система, упадъкът на еничарската войска, нарастващата автономност на провинциалните управници подронили устоите на държавата. Натрупването на проблеми, военните загуби, недоволството на почти всички слоеве на населението довеждат до т.нар. кърджалийство. Отначало разбойническите прояви имали по – ограничен характер - през 70-те и 80-те години на века в Румелия започнали първите действия на кърджалиите. Към 90-те години малобройните шайки се превръщали в големи дружини от по няколкостотин души, като значителни райони от Румелия попаднали фактически под властта на кърджалийски главатари. Градове като Елена, Тетевен, Плевен, Нова Загора, Жеравна били разграбени и опожарени, много селища запустели. На места населението започнало да се въоръжава и само да организира защитата си. Характерен пример за това са Котел, Сливен и други старопланински селища. Най – активният период на кърджалийството е между 1800 – 1812г., когато голям кърджалийски отряд, предвождан от прочутия главатар Кара Фейзи (според преданията ислямизиран българин), извършил поход към Истанбул. Централната власт води непрекъснати военни действия срещу размирниците, но без успех. В някои моменти фактическата власт на султана се простира само в района между Цариград и Одрин. Като средство за защита на населението Високата порта позволява на християните в Румелия да се въоръжават. Върхът на кърджалийското време е през 1807г. когато русенският байрактар Мустафа Байрактар навлиза с войската си в Истанбул, подкрепя реформите на султан Селим III и става велик везир. Края на кърджалийската впоха бележи смъртта на Мустафа Байрактар, свален и убит от столичните еничари през същата година. Последна проява на кърджалийството е упоритата съпротива на пловдивския Кра Мустафа през 1812г. В края на XVIIIв. и началото на XIXв. централната власт се оказва неспособна да контролира положението. Още през 1726г. султан Ахмед III (1703 – 1730г.) издава ферман за иаборите на аяни. За аяни трябвало да бъдат избирани влиятелни личности от областта без намесата на местната държавна власт. Изборът се потвърждавал от санджак – бея със съгласието на бейлер – бея на Румелия. Избраните аяни получавали специален документ. Местните управители (аяните) от Видинско, Русенско, Силистренско, Добруджа обявили независимост от султана и създали свои независими владения. Също така събирали данъци от българското население, сами раздавали правосъдие и отказвали да се подчинявят на изпращаните от Цариград чиновници. Особено прочут и силен бил видинския отцепник Осман Пазвантоглу. Той започнал размирните си действия през 1787г. и само след 5 години успял да набере отряд, с който завладял Видинската крепост. Пазвантоглу привлякъл на своя страна дори селяните от Видинско, обещавайки да премахне част от многобройните им данъци. Портата организирала няколко похода срещу Осман, но не могла да постигне нищо и едва след неговата смърт султанът успял да възстанови властта си във Видинско. Развитие на селското и градското стопанство през XVIII и началото на XIXв. Промените, които настъпили през XVIIIв. в Османската империя, не останали без последствия за живота на българския народ. Привидно статутът на българите се запазил такъв, какъвто бил и през преходните столетия. Но дълбоките политически и социални катаклизми променили изцяло османското общество и създали в Румелия съвършено нова конюктура, която от своя страна провокирала стопанската инициатива на българите. През периода на Ранното възраждане, в следствие на войните с Русия и Австрия, Османската империя загубила стратегически от икономическа гледна точка територии като Унгария и Крим. Други области пък, като Египет, Анадола и Румелия, станали арена на размирици и бунтове. По същото време значително се увеличило населението на големите градове, което от своя страна довело до разрастване на потреблението. Не по – малко значение имало и разширяването на търговските контакти с европейските държави. Всичко това отредило на българските земи ново място в икономиката на Османската империя и стимулирало стопанската инициатива на българите. Селско стопанство. Разпаднала се старата система на тимарско земевладение, а спахиите и другите представители на служебната аристокрация се стремели към превръщането на служебната си собственост в частна, т.е.оформили се две противоположни тенденции – разпадане на класическия османски модел на земевладение и зараждане на частната собственост в българското село. Двете тенденции протичали сразлична интензивност и в пряка зависимост от общото състояние на Османската империя. Едновременно с тези промени все по – ясно се очертавала и пазарната ориентация на селскостопанското производство в българските земи. През XVIII и началото на XIXв. нараснал броят на т.нар. чифлишки стопанства, които произвеждали изцяло за пазара. Те се обработвали със старите методи – изполица, безплатен труд на подчинените селяни и аргати. Това от една страна спомагало за разширяване ролята на стоково – паричните отношения в българското село, а от друга – за тяхното постепенно капитализиране. Най – широко разпространение чифлиците намирали във Видинско, Русенско, Добруджа, Македония като в повечето случаи те били притежание на местни аги и бейове. Постепенно обаче позамогналите се българи също успели да се впишат в новата стопанска конюктура и станали притежатели на големи чифлици ( Вълко Чалъков от Пловдив, братя Робеви в Битолско и др.). Част от българските селяни през XVIII и XIXв. успяват да запазят, а някои да увеличат своите земи. Но достъпът им до най – плодородните земи, намиращи се в непосредствена близост до големите консумативни центрове, са ограничени, тъй като върху тях се създават чифлиците. Стопанските промени през XVIIIв. дават тласък за развитието на земеделското производство. Появяват се нови производства и райони със специализирано производство. Като цяло през XVIIIв. в българските земи видимо нараснало производството на зърнени храни и широко навлезли техническите култури (памук, коприна, тютюн, маслодайни растения). Постепенно и под влияние на географските фактори на територията на страната се обособили райони, специализирани в производството на определени култури. Македония например се специализирала в отглеждането на памук; по долините на реките Места и Струма се разпространили тютюневите насаждения; в предбалканските и подбалканските селища се засаждали черници, необходими за производството на коприна. Добруджа се обособила като зърнодобивен район, В Пловдивско и Пазарджишко продължавало производството на ориз, а Подбалканските полета придобили известност с отглеждането на рози. Значителен подем настъпил в скотовъдството. Градско стопанство и българите. Още по – видими промени през периода на Ранното възраждане настъпили в сферата на градското стопанство, където традиционните занаяти изживели подем, свързан с възникването на нови производства, с възприемането на нови технологии и с усвояването на нови форми на организация на занаятчийската и търговската дейност. Тласък в неговото развитие дава фермана на султан Мустафа III от 1773г., с който се регламентира структурата, правата и целите на еснафските организации, осигурява се държавна закрила на еснафите и гаранции за тяхната вътрешна автономия. Развитието на занаятите довело до началното обособяване на отделни промишлени райони в страната, съживили се еснафските организации. Чувствителни промени настъпили и в организацията на самото производство. Традиционните български занаяти изживели бурен подем. В селищата от двете страни на Балкана се развили абаджийството, гайтанджийството, копринарството. Родопите се оформили като килимарски район, Карловско и Сопотско станали центрове на производство на розово масло, Самоковско и Софийско се специализирали в обработката на желязо и т.н. Така в края на XVIII и началото на XIXв. се появяват първите разпръснати манифактури – белег на настъпващия капитализъм в българските земи. Важна социална промяна е нарастването на дела на българите сред занаятчиите: все повече българи стават калфи и самостоятелни майстори в някои еснаф. Еснафското съсловие става най – динамичната част от българското общество То е гръбнакът на промените, които характеризират Българското възраждане. Този процес се засилил през втората половина на XVIII и началото на XIXв., когато се извършили масовите преселвания на селското население към градовете, поради феодалните размирици и множеството възможности, които градовете предоставяли за препитание. Вследствие на тези демографски миграционни движения за кратък период от време се извършило побългаряване на градовете. През XVIII в. започнало “побългаряване” на градовете. През XVIIIв. започнало възраждането на старите градски центрове и оформянето на градски облик на редица промишлени средища като Габрово, Котел, Копривщица и др. В тази благоприятна обстановка става възможна появата на първите истински индустриални предприятия – фабриките. Първата фабрика е открита през 1834г. от Добри Желязков. Назначен официално от властите за директор, Добри Желязков успява да построи модерна сграда и да започне масово производство. През 40-те години се появява и втора такава фабрика, организирана от пловдивския предприемач и търговец Михалаки Гюмюшгердан в с. Дермендере. През 70-те години се появяват и нови предприятия – на братя Манолови и Саръиванови в Сливен, на Иван Грозев в Карлово. Развитие на вътрешната и външната търговия. Стопанският интерес на големите християнски държави към Балканите датирал още от довъзрожденския период, но през XVIIIв. той се засилил, тъй като под натиска на европейските страни Високата порта предоставяла нови привилегии за техните поданници, което благоприятствало стопанското и културното им проникване на Балканите. Най - активни в това отношение били Франция, Австрия и Русия. Осезаемо се разширила и търговията с Великобритания, Холандия и италианските градове. Особен интерес за чуждестранните търговци представлявали текстилните суровини (вълна, коприна, памук), восъкът, кожите, зърнените храни. Вносът се свеждал до кафе, индиго, манифактурни и фабрични изделия, стоки на лукса. Търсенето на определени стоки от страна на европейските търговци провокирало разрастването на тяхното производство, което от своя страна стимулирало стопанската инициатива на българите и им позволило да натрупат капитали и обществен опит. Развитието на стоково – паричните отношения стимулира търговията в българските земи. През XVIIIв. търговския обмен на Османската империя с Европа се разширява, като се стимулира и по – интензивна вътрешна търговия. Започват да се провеждат годишни или сезонни панаири, важни центрове за посредничество между българското стопанство и европейската икономика. Традиционните панаири придобиват международна слава, на тях пристигат търговци от всички краища на империята да разменят или да уговарят размяната. Най – известен става Узунджовския панаир, разположен централно на важния транзитен път Цариград – София – Белград, и познат извън пределите на империята. През XVIIIв. известност придобиват панаирите в Свищов, Неврокоп, Карнобат. Те стават първите стокови борси на империята. Успоредно с участието на вътрешните пазари българите излезли и на голямото имперско и европейско тържище. Към края на XVIIIв. в Цариград, Трансилвания, Бесарабия, Русия, Унгариясе създали първите колонии на български търговци, регистрирали се първите самостоятелни български търговски къщи и фирми. Множество такива къщи съществували в Англия, Франция Холандия и други западноевропейски партнъори. Към края на XVIII и началото на XIXв. българските земи се превръщат в интензивна стопанска и търговска област. Една част от активните български търговци насочила интересите си към осигуряване на държавните доставки с хранителни и занаятчийски продукти за столицата и османската армия. Други се ориентирали към създаването на свои търговски сдружения и започнали да осъществяват делови контакти с Русия, Унгария, Египет, Индия, Влашко и Молдова. Постепенно възникнали и значителни български колонии вБудапеща, Виена, Букурещ, Гюргево, Браила, Яш, Нежин, Москва, Одеса, Калкута, Смирна. Нарасналата стопанска инициатива на българите и примерът на европейските държави позволили на бългaрските търговци да усвоят по – съвършена система за придобиване на печалба. Само за две – три десетилетия в тяхната дейност широко навлезли кредитът, търговската марка, търговията по мостра, търговските сдружения. Обществено развитие през XVIII и началото на XIXв. Стопанското развитие на българските земи води и до промени в социалнотa структура на българското общество. През XVIIIв. започва диференциация в селото – наред с основната група раетски селяни се появява тънък слой заможни български селяни, собственици на по – големи поземлени участъци. С появата на чифликчийството се появяват и нови прослойки от селяни, които наемат и обработват чифлишка земя. Те се наричат изполичари и кесимджии. Диференциация протича и в градовете. Най – масовата група е занаятчийско – промишленото съсловие. През XIXв. се появяват и едри манифактуристи и търговци. Това е свидетелство за началото на оформяне на българската средна и едра буржоазия. Едрата буржоазия се състои предимно от търговци, ангажирани с вътрешната и посредническата търговия между Европа и Турция. Дребната и средната буржоазия притежава малки безистени, бакалии, магазини или извършва различни услуги. Появили се и чорбаджиите,които са специфична социална прослойка, оформена в условията на турската административно – стопанска система като посредници между властта и християнското население. Те са главните фигури в общинското самоуправление. Някои от чорбаджиите притежават земи, сгради, паричен капитал, но само част от тях се превръщат в типични буржоа, като влагат капитали в производство и търговия. Повечето остават в сферата на посредничество между властта и населението. Новосъздаващата се буржоазия често води борби за овладяване на общините, църковните настоятелства и другите структури на местното самоуправление. Оценката за чорбаджиите има както негативни, така и позитивни страни. До първата половина на XIXв. те играят положителна роля в българското общество. Заключение. През XVIII – XIXв. в българските земи като последици от промените в Османската империя настъпили множество изменения в живота на българите. В резултат на опитите за интегрирането на Турция към европейския свят се разширило влиянието на Западно европейските земи в пределите на империята. Промените в империята се отразили върху стопанския и културния живот на българите. Навлизането на стоково – паричните отношения и зараждането на частната собственост дали тласък в развитието на селското, градското стопанство и търговията. Стопанското оживление по българските земи и бързо променящата се политическа конюктура в балканските провинции на Османската империя създали реални предпоставки за изменение и на социалната структура на ранновъзрожденското общество. Постепенно и в града и в селото се очертала нова, буржоазна по същество прослойка от заможни търговци и манифактуристи, които придобивали все по – осезаемо място в културния и политическия живот на тогавашните българи. През следващите десетилетия именно тази прослойка била призвана да стане инициатор на най – крупните прояви в развитието на българското възрожденско общество.